Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Съвършено безопасен съм — заявих. — Не съм се нахвърлял на жена вече цяла година. Преди нападах по две-три на седмица, но груповата терапия много ми помогна.
Доста лекомислена реплика, ала напълно съответстваше на настроението ми. Лятно настроение. Тя отново преценяващо ме изгледа и чак тогава се усмихна. Подаде ми ръка и се представи:
— Пола Робсън.
Забелязах, че ми подаде не дясната си ръка, както е прието, а лявата с тъничкото златно пръстенче на безименния пръст. Според мен го направи съзнателно. Обаче за това, че съпругът й се занимава с внос-износ, ми разказа по-късно. Когато дойде моят ред да я моля за помощ.
В асансьора я предупредих да не ми възлага прекалени надежди. Щях да ги оправдая само ако я интересуваха истинските предпоставки за избухването на нюйоркските бунтове от 1863 година, да чуе няколко забавни вица за създаването на ваксината против дребна шарка или да я засиля с цитати за социологическите последици от въвеждането на дистанционното управление (най-важното изобретение за последните петдесет години според скромното ми мнение).
— Да разбирам ли, че проучванията са вашата страст, господин Стейли? — попита тя, докато бавно се носехме нагоре с тракащия стар асансьор.
Потвърдих, без да уточнявам, че всъщност тази „страст“ е сравнително нова за мен. Не я помолих да ме нарича Скот, понеже само щях да я изплаша отново. И естествено изобщо не й споменах, че се опитвам да забравя всичко, което знаех за застраховането в селските райони. Че се опитвам да забравя много неща, включително и двайсетина лица.
Само че въпреки всичките си усилия още си спомням много. Мисля, че можем да си спомним всяко нещо, ако се концентрираме върху него (а понякога, което е най-лошото, то изплува в съзнанието ни, без изобщо да сме се съсредоточили). Сега например се сещам за казаното от един от онези южноамерикански писатели, наречени „магически реалисти“… Ето го и него, но не ме питайте как се казва авторът му, името му не е важно: „В зората на живота нашата първа победа идва, когато се вкопчим в нещо от този свят и което обикновено е пръстът на майка ни. После откриваме, че не е точно така — всъщност този свят и всички неща, които му принадлежат, са ни сграбчили и ни държат здраво от самото начало.“ Борхес? Да, възможно е. Или Маркес. В това не съм сигурен. Онова, което знам със сигурност, е, че оправих повредения климатик и когато от конвектора заструи студен въздух, Пола засия. Също така знам, че думите на южноамериканския автор са самата истина — че с времето възприятията ни се променят и започваме да осъзнаваме, че нещата, които според нас държим в ръцете си, всъщност държат нас. Превръщат ни в свои пленници (както е смятал Торо32), но в същото време ни служат като котви. Такава е сделката. И каквото и да мисли Торо по този въпрос, според мен сделката е добра. Или поне тогава така смятах; сега вече не съм напълно сигурен.
Знам и че тези събития се разиграха през август 2002, по-малко от година, след като небето се продъни и промени живота на всички ни.
Един следобед, горе-долу седмица след като сър Скот Стейли нахлузи доспехите на добрия самарянин и извоюва победа в битката с всяващия ужас климатик, се отправих към универсалния магазин „Стейпълс“ на Осемдесет и трета улица, за да си купя дискети и пакет хартия. Трябваше да напиша материал от четирийсет страници за създаването на фотоапарата „Полароид“ (тази история е по-интересна, отколкото навярно си мислите). Върнах се в апартамента си и видях на масичката във фоайето, където държах сметките за плащане, квитанциите и прочие, слънчеви очила с червени рамки и стъкла с доста необичайна форма. Веднага ги познах и мигом почувствах как силите ме напускат. Не паднах, но изтървах покупките си на пода и се подпрях на вратата, докато се мъчех да си поема дъх, неспособен да откъсна поглед от слънчевите очила. Ако нямаше къде да се подпра, по всяка вероятност щях да изпадна в несвяст като героиня от викториански роман — от онези, в които се разказва за похотливи вампири, навестяващи жертвите си в полунощ.
32
Хенри Дейвид Торо (1817–1862) — американски философ и писател, възхваляващ съзерцателния живот сред природата. — Б.пр.