Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Добре съм — излъгах. След като вече знаех, че не съм единственият, който вижда очилата на Соня, се почувствах малко по-добре. Макар че ако те наистина съществуваха в този свят, вероятно и бейзболната бухалка на Клив Фаръл също не беше халюцинация.
— Същите очила ли са? — почтително и дори благоговейно попита Рейф. — Ония от първата „Лолита“?
— Не. — Сгънах дръжките на очилата и в същия момент си спомних името на момичето, което играеше във филма на Кубрик — Сю Лайън. Ала все още не можех да се сетя кой беше в ролята на „перверзника“. — Само приличат на онези.
— Да не са специални? — полюбопитства Рейф. — Затуй ли слязохте толкова бързо?
— Не знам — вдигнах рамене. — Някой ги е оставил в апартамента ми.
Върнах се у дома, преди да ме засипят с още въпроси, и се огледах с надеждата, че няма да има други изненади. Обаче имаше. Освен тъмните очила и бейзболната бухалка с надпис „Уредник на искове“ в жилището ми по неведом начин бяха попаднали пърдяща възглавничка от „Хауи Лаф-Райът“, морска раковина, монета от едно пени в прозрачно пластмасово кубче, и керамична гъбка (червена на бели точки), върху която седеше керамична Алиса. Пърдящата възглавничка някога принадлежеше на Джими Игълтън и всяка година играеше важна роля в коледното тържество, а керамичната Алиса бе стояла на бюрото на Морийн Ханън — подарък от внучката й, както тя беше споделила. Морийн имаше най-разкошната бяла коса, която съм виждал през живота си — стигаше чак до кръста й и тя винаги я носеше разпусната. Доста необичайна гледка за офис, нали? Морийн обаче работеше в компанията от близо четирийсет години и можеше да си позволи всякаква прическа. Спомнях си и морската раковина, и монетата, ала не се сещах в чии офисклетки (или кабинети) съм ги виждал. Може би някой ден щеше да ме осени прозрение, а може би — не. В застрахователна фирма „Лайт и Бел“ имаше толкова много клетки и кабинети…
Раковината, гъбката и кубчето от прозрачна пластмаса намерих на масичката в дневната, грижливо поставени една до друга. Пърдящата възглавничка пък беше (логично, казах си) върху казанчето в тоалетната до последния брой на „Спенкс“, бюлетин за застраховките в селските райони. Навремето този вид застраховки бяха моята специалност. Мисля, че вече го споменах. Знаех всичко за вероятността от настъпване на едно или друго застрахователно събитие.
Но каква бе вероятността всички тези предмети да се появят едновременно в жилището ми?
Когато нещо в живота ти се обърка и ти се иска да поговориш за това, първият импулс е да се обадиш на някой роднина. За мен обаче този вариант не съществуваше. Баща ми ни изостави, когато бях на две, а сестра ми — на четири години. Мама не падна духом и ни отгледа, като в същото време ръководеше посредническа фирма за поръчки по пощата. Доколкото знам, този бизнес създаде от нулата, който й осигуряваше приличен доход (по-късно сподели с мен, че само първата година била тежка). Тя пушеше като комин и на четирийсет и осем умря от рак на белите дробове. Ако бе изкарала още само шест-седем години, феноменът интернет щеше да я направи милионерка.
Сестра ми Пег в момента живееше в Кливланд, където се занимаваше с разпространение на козметиката на „Мери Кей“, подпомагане на индианците и изповядване на християнски фундаментализъм, макар и не точно в тази последователност. Замислих се дали да й се обадя и да й разкажа за нещата, които бях открил в апартамента си, но бързо се отказах. Най-вероятно щеше да ме посъветва да падна на колене и да помоля Исус да влезе в живота ми. Дори и да грешах, не вярвах, че Исус е способен да разреши проблема ми.
Разполагах със стандартния набор от лели, чичовци, братовчеди и братовчедки, ала повечето живееха западно от Мисисипи и вече дълги години не ги бях виждал. Килиъновците (родът ми по майчина линия) не поддържаха близки отношения и не обичаха семейните сбирки. Роднинските им задължения се изчерпваха с изпращането на картичка за рождените дни и Коледа, а поздравление за Свети Валентин или Великден си беше направо специален бонус. Навръх Рождество се чувахме със сестра ми и всеки път се заричахме, че в най-скоро време ще се видим, след което с облекчение бързахме да затворим.
Ако си изпаднал в беда и нямаш роднини, на които да се обадиш, има и друг вариант — да поканиш някой приятел на чашка-две, да му обясниш ситуацията и да го помолиш за съвет. Аз обаче бях срамежливо момче, което се превърна в срамежлив мъж, и естеството на сегашната ми работа беше такова, че я вършех сам. Ето защо нямах колеги, с които с течение на времето да се сприятеля. На предишното си работно място се бях сближил с неколцина души (сред които Соня и Клив Фаръл), ала сега всички те са мъртви.