Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Внезапно Сифкиц осъзна как е избрал тъкмо тези имена за мъжете. Беше фасулско, толкова лесно, че и олигофрен щеше да се досети. Берковиц, онзи с шапката с надпис „Липид“, всъщност беше серийният убиец Дейвид Берковиц — основна тема във всички вестници по времето, когато Сифкиц заживя в Манхатън. Фреди беше Фреди Албимарл, негов съученик от гимназията. Бяха се сприятелили по една-единствена причина — и двамата мразеха училището. А Уилан? Художник, който е срещал на някоя конференция? Майкъл Уилан? Мичъл Уилан? Сифкиц не си спомняше много добре името, но знаеше, че той си пада по фентъзито — дракони и прочие. Двамата бяха ударили по няколко питиета в един хотелски бар, разказвайки си истории за комично-ужасния свят на филмовите афиши.
Оставаше само Карлос — човекът, който се самоуби в гаража си. Ами да! Той беше версия на Карлос Делгадо, известен още като Голямата котка. Сифкиц от доста време следеше представянето на „Торонто Блу Джейс“, защото не искаше да бъде за „Янките“ като всички почитатели на бейзбола от Ню Йорк. Котката беше сред малкото звезди на „Торонто“.
— Аз ви създадох — изграчи Сифкиц. — Сглобих ви от спомени и от резервни части!
Разбира се, че беше така. А и не му се случваше за пръв път. Момчетата от рекламата за чипс например — беше поискал от рекламната агенция да му предостави фотографии на четири момчета, а след това просто ги беше нарисувал. Майките им бяха подписали необходимите документи — обичайна практика за този бизнес.
Берковиц, Фреди и Уилан не показаха, че са го чули, само шепнешком размениха няколко думи помежду си, после Уилан се отдалечи от нишата, а Берковиц приклекна до велотренажора. Грабна отвертката и за нула време свали левия педал. Сифкиц продължаваше да стърчи насред пустия път и да се взира през органичната дупка. Берковиц подаде отвертката на Фреди Албимарл, който също като Ричард Сифкиц свиреше на тромпет в бездарната училищна група. Вярно, че бяха некадърни, но се справяха сравнително добре с рока. В гората забуха бухал. Звукът предизвикваше усещане за неописуема самота. Фреди се захвана с другия педал, междувременно Уилан донесе френски ключ. Сърцето на Сифкиц се сви.
Докато ги гледаше, му хрумна, че човек трябва да се обръща към професионалист, ако иска работата да е свършена качествено. Берковиц и хората му не се мотаеха. За по-малко от четири минути велотренажорът се превърна в две колела и три разглобени секции на рамата, подредени така старателно на циментовия под, че приличаха на начертана схема за разглобяване.
Берковиц пусна винтовете и болтовете в джобовете си и те се издуха така, сякаш бяха натъпкани с дребни монети. След това той погледна многозначително Сифкиц, с което го вбеси още повече. В мига, в който работниците минаха през дупката, навеждайки глави, за да не се ударят в горния й край, ръцете на Сифкиц се свиха в юмруци. Лявата му китка запулсира от болка.
— Знаеш ли какво? — озъби се на Берковиц. — Мисля, че не можеш да ме убиеш. Защото какво ще стане с теб тогава? Та ти си само един… подизпълнител.
Берковиц невъзмутимо го изгледа изпод козирката на шапката си.
— Аз ви създадох — продължи Сифкиц и започна да ги посочва един по един с показалеца си. — Ти си серийният убиец! С теб свирехме в училищната група! Не можеш да изсвириш ми бемол дори ако животът ти зависи от това! А ти си художник, който си пада по дракони и омагьосани девици!
Работниците от компания „Липид“ изобщо не се трогнаха.
— А теб кой те е създал? — попита Берковиц. — Замислял ли си се някога по въпроса? Нима твърдиш, че е невъзможно да съществува един по-голям свят там някъде? Може би предполагаш, че си само случайна мисъл, хрумнала на безработен счетоводител, който седи в кенефа и чете сутрешния вестник.
Сифкиц понечи да възрази, но нещо в погледа на Берковиц го накара да преглътне възражението. Очите на майстора сякаш казваха: „Давай! Питай! Ще ти кажа повече, отколкото искаш да узнаеш.“
— Защо не ми даваш да тренирам? — извика Сифкиц. — Искаш да умра на петдесет ли? Мамка му! Що за човек си ти, бе?
— Не отбирам от философия, братле — обади се Фреди. — Знам само, че камионът плаче за ремонт, а пък аз нямам пукната пара.