Тъмен пламък

— Ти наистина не можеш да понесеш дори самата мисъл — така ли е?! Не можеш да понесеш аз да имам нещо, което ти нямаш! — Тръсва свирепо глава. — Като си помисля само… Предупреждаваше ме за Роман, опита се да ме уплашиш — разбира се, за да го запазиш за себе си! Само че, Евър, имам изненада за теб: аз пораснах. Дори не можеш да си представиш колко съм променена!

Аз се опитвам да издърпам ръката си, да се дръпна и да се измъкна по-далеч от нея, но хватката й е прекалено силна. А ако мога да съдя по погледа й, съвсем не е приключила с мен.

— Нямаш работа тук. И не трябваше да идваш. Аз не искам да си тук, Роман не те иска — не виждаш ли в каква пародия си се превърнала?!

И многозначително впива очи в покритата ми с пъпки брадичка и хлътналите ми гърди, които са пълна противоположност на идеалната й, бяла като порцелан кожа и съблазнителните извивки на тялото й.

— Защо просто не се обърнеш и не потънеш там, откъдето си изпълзяла, а? Вече живея по собствените си правила и ще ти кажа как ще се развият събитията оттук нататък: ако не се разкараш веднага оттук, ако се замотаеш още малко и пак опиташ да направиш някоя глупост, ти — а не аз — ще пострадаш. Схващаш ли?!

Пръстите й обхващат китката ми и я стисват толкова здраво, че мястото моментално почервенява. Очите й ме следят неотклонно.

— Изглеждаш ужасно впрочем. Косата ти е в отвратително състояние, лицето ти е покрито с пъпки, въобще — пълна развалина! — И тръсва глава, при което лъскавите й черни къдрици се разлетяват край лицето й, а платиненият бретон пада в очите й. — Какво стана, Евър? Да не би Деймън да се е отказал от идеята да споделите вечността и да ти е спрял доставките на еликсир?

Отварям уста да кажа нещо, но не намирам думите. Обръщам се към Роман с умолителен поглед, увещавам го да се застъпи за мен и да ми помогне, но той само махва с ръка. Очите му ясно показват, че е приключил с мен. Сега, когато знае, че не съм Дрина, ме зарязва да се оправям сама.

И понеже не ми е останал друг избор, вдигам ръка — същата, чиято китка тя стиска толкова силно, че вече е побеляла и едва я усещам — и я дръпвам. Движението е толкова неочаквано и силно, че гърбът й се опира в гърдите ми, преди да успее да реагира. С устни, почти прилепени до ухото й, прошепвам:

— Извинявай, но точно в момента няма да толерирам подобни приказки.

Тя се бори с мен, опитва се да се изплъзне, но това е напълно безполезно. Никой не може да надвие звяра, никой, освен…

Погледът ми се спира случайно върху огледалото с позлатена рамка точно пред нас. Поразена съм от картината, която отразява: изпълненият с ненавист поглед на Хевън е в пълно съответствие с моя; лицето ми е така разкривено от гняв, толкова далеч от първоначалната си форма, толкова… уродливо и чудовищно. Едва успявам да го разпозная. Най-накрая съзирам онова, което те са виждали през цялото време. Моето абсолютно падение. Изрода, в който съм се превърнала.