Тъмен пламък

— А-ха, така значи. — Впервам поглед в него. — Ава вече не е зла и опасна, събрала се е отново с близначките, а ние си получаваме живота обратно.

Опитвам се да се изсмея, но разговорът изобщо не се развива според желанието ми.

— Така ли е? Наистина ли ще получим живота си обратно?

— Той отново накланя главата си на една страна и впива в мен поглед.

Въздъхвам. Знам, че трябва да му обясня. Това е най-малкото, което мога да направя.

Тръсвам се отново на люлката. Пръстите ми се свиват и разпускат около дебелите метални вериги, на които виси. Поглеждам го и бавно казвам:

— Днес… в Съмърленд… независимо от това как е изглеждало отстрани… изобщо не бе така. И щях да ти обясня — наистина исках да ти обясня всичко… обаче ти изчезна толкова бързо, че… — стисвам устни и отклонявам очи.

— Добре, защо просто не ми обясниш сега? — пита Деймън и ме поглежда изучаващо. — Сега съм тук. Имаш цялото ми внимание.

Гласът му е толкова равен и учтив, че усещам как сърцето ми се разбива, просто се разпада на хиляди малки късчета. Той седи до мен — красив, силен и изпълнен с добри намерения. Иска само да стори правилното нещо, каквото и да му струва това.

И аз толкова силно желая да се протегна, да го прегърна и да го притисна към себе си, да му разкажа всичко. Само че не мога. Думите ми са заложници на чудовището в мен.

Затова само свивам рамене:

— Ами… беше напълно невинно. Наистина. Направих го заради нас, както и да е изглеждало отстрани.

Деймън ме поглежда с толкова силна любов и толкова много търпение, че ме пробожда вина.

— Добре, кажи в такъв случай — получи ли онова, за което отиде? — пита ме спокойно.

Думите обаче сякаш носят прекалено много скрит смисъл, а аз не мога да разгадая какъв е той. Затова мълча още известно време, като се опитвам да запазя спокойствие под тежестта на тъмния му изпитателен поглед. Накрая с длани, залепнали от пот за метала, казвам:

— Знаеш, че се чувствах много зле, защото го нападнах и въобще… както и да е, накратко — смятах, че ако го заведа в Съмърленд, ще се излекува и…

— И? — пита той.

В гласа му все така чувам търпението, продължило четиристотин години. Не мога да не се запитам дали не се уморява понякога, дали не му омръзва да е толкова толерантен и да страда така… особено когато става въпрос за отношенията му с мен и всичките проблеми, които му създавам.

— И… — опитвам се да го кажа, да оформя в думи случващото се с мен, но не мога.

Звярът е буден, черната магия действа и взема контрол, а аз едва успявам да се сдържа и да остана, където съм. Тръсвам глава и нервно започвам да си играя с изкуствените костени копчета на жилетката си.

— Ами… нищо. Наистина, това е всичко. Просто се надявах, че нараняванията му ще изчезнат, както и стана.