Алхимикът от Сенките
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алхимикът от Сенките». Краткое содержание книги:
— Простете ми, че пристигам така неканен — рече Д’Обремон. — Но не можех да ви напиша това, което имам да споделя…
— Какво се е случило? — обезпокои се капитанът на Остриетата.
— Да влезем вътре, ако обичате!
Изтощена от безсънната и изключително динамична нощ, Анес се качи в стаята си и легна. С огромно удоволствие тя се сгуши под чаршафа и вече заспивайки, долови в просъница, че някаква карета влиза в двора. След това затвори очи и имаше чувството, че току-що се е унесла, когато някой почука на вратата.
— Госпожо… Госпожо!
Беше Наис, гласът ѝ долетя от коридора и не успя да изтръгне девойката от блаженството на дрямката.
Сложила възглавницата върху главата си, Анес произнесе нещо, което напомняше на неразбираемо грухтене, а то не подхождаше на възпитанието на една баронеса Дьо Водрьой.
— Госпожо… Госпожо… Трябва да дойдете, госпожо…
— Остави ме да спя, Наис…
— Спите ли?
— Махайте се!
Свенливата Наис се поколеба, тъй като последва мълчание, и Анес напразно се обнадежди, че е победила.
— Господин Дьо ла Фарг ви вика, госпожо!… Чака ви. И не е сам…
— Кралят на Франция ли е с него?
— Хм… Не.
— Папата ли?
— Не.
— Турският султан?
— Не, но…
— Тогава — спя.
Анес се обърна в леглото, прегърна възглавницата и на устните ѝ грейна сияйна усмивка, когато отново се предаде в обятията на съня.
Но Наис обяви неумолимо:
— Той е с маркиз Д’Обремон, госпожо.
Ла Фарг и Д’Обремон се намираха в личния кабинет на капитана на Остриетата. Слизайки по стълбата, Анес стегна с кожена панделка дългата си черна коса и побърза да се присъедини към тях. Все пак спря за малко пред вратата, колкото да се увери, че изглежда добре, и да си поеме дъх. След това почука, влезе, поздрави маркиза, когото познаваше, седна след поканата на Ла Фарг и зачака.
Старият благородник даде знак с глава на приятеля си, че вече може да говори.
— Госпожо, пристигнах днес да потърся помощ и съвет от господин Дьо ла Фарг, който, след като ме изслуша, реши, че вие можете да ми бъдете по-полезна.
— Разбира се, ще се постарая, господине.
Анес изпитваше огромно уважение към честния и горд аристократ, към бащата, когото съдбата жестоко уязви, тъй като синът му беше убит, преди двамата да се сдобрят. Както всички останали Остриета, тя се чувстваше някак си виновна пред него.
— Отнася се до сина ми…
Анес се учуди. Нима маркизът отново говореше за Бретвил?
— За по-малкия ми син, ако трябва да уточня. За Франсоа, кавалера Д’Омбрьоз.
— Не служи ли той сред Черните гвардейци?
— Така е, госпожо.
Черните гвардейци бяха една от най-престижните кавалерийски части в кралството. Кралят ги издържаше, макар те да не принадлежаха към военния му дом, и назначаваше офицерите. Тези старателно подбирани благородници служеха на Сестрите на Сен Жорж, знаменитите шатленки. Бяха охрана на монахините, чиито тайнствени ритуали, вече два века защитаваха Франция и трона срещу драконите. Облечени целите в черно, те ги пазеха, придружаваха ги и при специални случаи изпълняваха опасни мисии.
— Ето какво — продължи Д’Обремон. — Синът ми изчезна и днес не зная дали е жив, или мъртъв.
Младата баронеса Дьо Водрьой погледна въпросително към Ла Фарг, който ѝ каза:
— Преди три седмици кавалерът заминал на експедиция с няколко ескадрона от гвардейците. Трябвало да отиде в Елзас, преди да се отбие в Рейнската област.
Елзас не беше френска територия. Анес си помисли, че тази експедиция е била съпровождаща някого мисия или тайна военна операция. Дори да не е било така, районът си оставаше крайно опасен. Там бушуваше война. Войските на империята и шведите се сражаваха за градовете, а в същото време банди от наемници върлуваха из селата.
— Франсоа не ми каза нищо особено — уточни маркизът. — Тъй като разбирах, че върши нещо тайно, не го разпитвах излишно. Несъмнено, дори беше споделил повече, отколкото му бе разрешено… Но бях наясно, че работата му е изключително важна и много отговорна. Подозренията ми се потвърдиха, когато научих, че преди да потегли, Франсоа дълго се молил на гроба на брат си…
Усещайки, че прелива от вълнение, Д’Обремон замълча.
— Оттогава — поде Ла Фарг — кавалерът въобще не се е обаждал. Маркизът се е опитал да разбере истината от Сестрите на Сен Жорж, но разследването му е останало безрезултатно. Не са му отговорили нищо. Мънкали са уклончиво.