Лазурна

_Не отидох, мамо, никога_, помисли си тя. _Спазих обещанието си. Но въпреки това ти умря._

На сутрешната тренировка й партнираше Бан, ала тя не успяваше да се съсредоточи.

— Какво има, кралице? — попита я той.

— Сънувах лош сън — разтърка лице Битърблу. — Как татко наранява мама. После се събудих и осъзнах, че е истина.

Бан свали сабята и се замисли. Кротките му очи я докоснаха, припомняйки й началото на съня, когато Ашен я успокояваше.

— Понякога сънувам смъртта на родителите си. След такива сънища наистина се чувстваш угнетен — сподели той.

— О, Бан. Съжалявам. Как умряха те?

— От болест. Имаха ужасни халюцинации и изричаха жестоки думи. Вече знам, че не са били на себе си заради болестта, но като малък не го разбирах. Когато сънувам, е същото.

— Мразя сънищата — отсече Битърблу, ядосана сега от неговата скръб.

— Защо не нападнеш съня си наяве, кралице? — попита Бан. — Пробвай да се пребориш с баща си. Представи си, че аз съм Лек и си отмъсти — той вдигна сабята си, готов за нападението й.

Идеята да се престори, че напада Лек от съня, подобри донякъде техниката й. Бан обаче бе едър, благ мъж в истинския свят и тя си даваше сметка, че е възможно да го нарани, ако атакува необуздано. Въображението не й позволяваше да забрави реалността. В края на тренировката ръката й се схвана и продължаваше да се чувства зле.

В кабинета си в кулата Битърблу наблюдаваше как Тиел и Ранмуд се разминават един друг предпазливо, със смълчани, застинали лица. Какъвто и спор да бяха водили днес, той бе голям колкото трети човек в стаята. Тя се чудеше по какъв начин да ги осведоми за нападенията над търсачите на истината. Не вървеше да се позове на случайно подслушан подробен разговор за наръгване с ножове и кървави улични убийства — версията й щеше да прозвучи абсурдно. Налагаше се отново да използва шпионския коз, ала нямаше ли да застраши шпионите си, като разпространява фалшива информация за сведенията им? А и Теди, Саф и приятелите им нарушаваха закона. Справедливо ли бе да насочва към тях вниманието на Тиел и Ранмуд?

— Защо не знам повече за благородниците си? — попита тя. — Защо има стотици лордове и дами, които не бих познала, ако влязат през вратата?

— Кралице, наша задача е да ви спестяваме дреболиите — отвърна благо Тиел.

— Но понеже сте толкова заети с работата ми, ще ви отменя, ако съм осведомена по-добре — отбеляза многозначително тя. — Искам да науча историите им, за да съм сигурна, че не са луди като Данзол. Пак ли сме сами тримата днес? — добави тя и после уточни, за да подсили довода си. — Руд пак ли има нервен пристъп? Дарби още ли е пиян?

Ранмуд скочи от наблюдателницата си върху перваза на прозореца.

— Що за нетактичност, кралице? — попита я, искрено оскърбен. — Руд не владее нервите си.

— Не съм го обвинила — отсече Битърблу. — Казах само, че ги има. Защо е нужно винаги да се преструваме? Не е ли по-градивно да говорим направо?

Решила, че на всяка цена й е необходимо нещо, Битърблу се изправи.

— Къде отивате, кралице? — поинтересува се Ранмуд.