Лазурна

— Аха — Битърблу си спомни, че познава не само творбите на Беламю, а и самата нея. — Гидън ли ти каза? Защо той винаги знае повече за замъка ми от мен?

По сви рамене.

— Другаруват с Холт. Него трябва да питаш какво му е на стража, а не мен. Не споделих обаче с Гидън какво видях.

— Е? Какво видя?

По се усмихна.

— Готова ли си? Видях как Холт идва от града и влиза в замъка, нарамил чувал. Занесе го в галерията, извади от него статуя и я остави в залата за скулптури точно върху постамента без прах, откъдето е изчезнала. Помниш ли момичето, прикрило лодката на Данзол? Което после се престори на брезент?

— О, проклятие! Бях я забравила. Трябва да я открием и да я арестуваме.

— Все повече се убеждавам, че не бива — възрази По. — Тази нощ тя беше с Холт. Знаеш ли защо? Тя е дъщеря на Беламю и племенница на Холт. Казва се Хава.

— Чакай — прекъсна го Битърблу. — Какво? Обърках се. Някой е откраднал статуите ми, за да ги върне на Беламю, но Холт и дъщеря й са ми ги донесли обратно?

— Беламю е мъртва. Холт е откраднал скулптурите ти. Занесъл ги е на Хава, дъщерята на Беламю. Тя обаче му казала, че трябва да се върнат на кралицата. Ето защо Холт ги донесе, придружен от нея.

— Какво! Защо?

— Холт ме озадачава — призна замислено По. — Възможно е да е луд или да не е луд. Несъмнено е объркан.

— Не разбирам! Холт е откраднал от мен, а после е размислил?

— Според мен иска да постъпи правилно, но се двоуми кое е правилно. Разбрах, че Лек е използвал Беламю, а после я е убил. Холт чувства, че Хава е законният притежател на статуите.

— Гидън ли ти разказа за Хава? — попита Битърблу. — Не е ли наложително да се вземат мерки, щом Хава се скита из двореца? Тя се опита да ме похити!

— Гидън не знае за Хава.

— Тогава как разбра всичко? — извика Битърблу.

— Просто… така — отвърна По с гузно изражение.

— Просто така ли? Как да съм сигурна, че е вярно, ако си го научил „просто така“?

— Вярно е, бръмбарче, сигурен съм. Друг път ще ти обясня защо.

Битърблу огледа окаяното му лице, докато той приглаждаше хартиената птица върху бедрото си. Стана й ясно, че е притеснен от нещо, което премълчава.

— За какво спорят Хелда и Катса? — попита тихо тя.

— За бебета — подсмихна й се той. — Както обикновено.

— А вие с Катса защо се счепкахте?

Усмивката му се стопи.

— За Гидън.

— Защо? Понеже Катса не го харесва ли? Някой ще ми обясни ли какво става?

— Битърблу, не си пъхай носа в неговите работи.

— О, колко полезен съвет от четец на мисли! Ти си способен да си пъхаш носа в работите му, когато пожелаеш.

По повдигна вежди.

— Както той добре знае.

— Казал си на Гидън! — възкликна тя, разбрала всичко, а сведената му глава потвърди съмненията й. — Гидън те е ударил — продължи тя. — А Катса ти е ядосана, задето си му казал.

— Катса е уплашена — поправи я тихо По. — Кристално ясно й е под какво напрежение съм. Страхува се, защото знае на колко много хора бих искал да кажа.