Мрак

— Нямам нищо против. Но въпреки това ще издиря Лу Кейтс.

— Щом искаш.

Върнах го отново пред „При Сара“, без да предлагам да го откарам у дома, а Лайл остана да стърчи на тротоара като дете, което не може да повярва, че родителите му наистина са го оставили на лагер. Прибрах се вкъщи късно, ядосана и нетърпелива да си преброя парите. Досега бях спечелила хиляда долара от Клуба на следователя, а Лайл ми дължеше още петстотин за Криси, макар че тя явно би говорила пред всеки. Обаче още докато си го мислех, си дадох сметка, че не е вярно. Никой от загубеняците в Клуба на следователя нямаше да успее да развърже езика на Криси. Тя се отпусна пред мен, защото кръвта във вените ни беше примесена с едно и също: срам, гняв, алчност. Необяснима носталгия.

Помислих си, че съм си заслужила парите, но кой знае защо, ме изпълваше негодувание. Лайл явно нямаше нищо против да ми плаща. Обаче аз това правех — провеждах гневни и отбранителни разговори мислено, гневях се на неща, които дори не се бяха случили. Все още.

Бях си спечелила парите (и вече се чувствах по-спокойна), а ако получех новини от Ранър, ако говорех с Ранър, щях да спечеля много повече пари и да съм се подсигурила поне за четири месеца. Ако живея съвсем скромно.

Нека са пет месеца: когато се прибрах у дома, Лайл вече беше оставил съобщение, че някакви местни маниаци по убийствата искали да се срещнем, за да купят някои от семейните ми „сувенири“. Магда щяла да бъде домакин, ако проявя интерес. Магда, онова пещерно джудже, дето ми беше нарисувало дяволски рога на снимката. Да, Магда, ще се радвам да гостувам в дома ти. Къде каза, че си държиш сребърните прибори?

Изключих телефонния секретар, който бях откраднала от съквартирантка преди две премествания. Замислих се за Криси — сигурно и нейната къща беше пълна с вещи на други хора. Аз бях откраднала телефонен секретар, почти пълен комплект ресторантски прибори и половин дузина солници и пиперници, включително новия комплект от „Тим Кларкс“, който не сварвах да отнеса от масичката в хола до кухнята. В единия ъгъл на дневната ми, до стария телевизор, имам кашон с повече от сто откраднати шишенца с лосион. Пазя си ги, защото обичам да гледам всички лосиони заедно, розови, пурпурни и зелени. Съзнавам, че това би се сторило налудничаво на всеки гост в дома ми, обаче аз нямам гости, а лосионите ми харесват твърде много, за да ги изхвърля. Ръцете на майка ми постоянно бяха груби и сухи и тя постоянно ги мажеше с олио, но полза никаква. Това беше една от любимите ни закачки с нея: „О, мамо, не ме пипай, като алигатор си!“ В женската тоалетна на църквата, в която ходехме от време на време, имаше лосион, който според мама миришеше на рози — редувахме се да го изстискваме и размазваме по ръцете си, като си правехме комплименти една на друга колко женствено ухаем.

Даян не се беше обаждала. Би трябвало вече да е чула обаждането ми, но не ми звънеше. Странно. Тя винаги ме улесняваше, когато опитвах да се извиня. Дори и след последното дълго мълчание помежду ни — шест години. Сигурно трябваше да й изпратя книга с автограф.