Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
— И съвсем справедливо.
— Е, благодаря — опита се Турецки да възприеме обичайния си шеговито-снизходителен тон, но не се получи. — Въпросът, Лиля, е не само в убийството. С него, както си е редно, ще се занимават спецслужбите на Хонконг, макар че и ние няма да останем безучастни. Ще водим успоредно следствие. Какъвто и да е тоя Кузмински, все пак е руски гражданин… Но за мен е определена, както подозирам, малко по-различна задача.
Турецки млъкна. Лиля продължи внимателно да го гледа и накрая попита:
— Каква по-точно?
— Триадите на Хонконг.
— Не съм чувала за тях.
— Всъщност и аз едва днес научих какво представляват.
Турецки отново замълча.
— Какво те мъчи, Александър Борисович?
— И аз не мога да си обясня.
— Именно с това почни. Че не можеш да си обясниш.
Турецки разказа на Лиля за срещата с полковник Саргачов, за неприятното си усещане, дори за подозрителността си, за която сякаш нямаше никакви основания, и за голямата си изненада, когато узна от думите на Валерий, че неговото момиче, отдавнашната му нещастна любов — Лариса Стрелникова — се е издигнала на такъв висок пост. Не, може би Валерка не е назначен на „Огарьов“, така да се каже, с връзки. Макар че, погледнато от друга страна, какво може да прави там един армейски офицер? Нима все пак не го е наместила там нечия всемогъща ръка?
— Но аз познавам полковник Саргачов — каза Лиля, след като го изслуша. — С него ме запозна Лариса на един прием.
— Значи са си възстановили отношенията? Старата любов ръжда не хваща, а?
— За любов не мога да кажа нищо, но че имат някакви взаимоотношения, не се съмнявам. Всъщност тази ли женска ръка нарече всемогъща?
— Вече разбирам — кимна след известно мълчане Турецки.
— А на Саргачов няма защо да му се обиждаш. Хората се променят. И особено бързо в нашето смутно време. Може пък това да е при него някаква маска, предназначена за официалните кабинети…
Телефонът иззвъня.
— Ако е Грязнов, кажи му, че съм излязъл — припряно и кой знае защо шепнешком заръча Турецки.
— Излезе, Слава, излезе! — весело проговори в слушалката Лиля. — Кога ли? Ами преди малко! Няма и десетина минути! — Тя слушаше Грязнов и с лукава усмивка поглеждаше към Турецки. — Хайде и ти, Слава?! Нима? Ами ако му кажа?… На човека, когото одумваме!… Може? Добре, ще си помисля, Слава. До скоро виждане.
Лиля постави слушалката и загадъчно погледна Турецки.
— Какво ти надрънка? — ревниво се поинтересува той.
— Каза, че си хлътнал по мен до уши.
— Ама че дръвник… — можа само да изрече Турецки.
— И каза да не ти вярвам, а да мина на негова територия. И още, че си голям женкар.
— Такива глупости, и то по служебния телефон! — вдигна ръце Турецки. — Ще му откъсна главата!
— Защо? — искрено се учуди Лиля. — Нима е лошо за един стопроцентов мъж да бъде женкар?
— Сигурна ли си? — попита или потвърди казаното Турецки, взе папката от бюрото, а при вратата се обърна: — А госпожа Стрелникова как е в това отношение?
— В това отношение госпожа Стрелникова е жена без никакви предразсъдъци.
— Омъжена ли е?
— Е, и ти си женен, което не ти пречи да бъдеш голям женкар — все така загадъчно усмихната отговори Лиля.
Турецки затръшна вратата след себе си.
Частната детективска агенция на Грязнов „Глория“ (в превод — „Слава“), която навремето започна своето съществуване на „Неглинка“, сега се бе преместила в района на „Пречистенка“ в двуетажна къща с двор. Ако се тръгне с кола от центъра, трябва да се мине покрай Пушкинския музей на „Волхонка“, станцията на метрото „Кропоткинска“, Дома на учените и да се свие надясно в посока Арбат към невисоките постройки отпреди революцията. Тези самостоятелни и удобни къщи, в които някога са живели дворяни, дребни буржоа и чиновници, отдавна бяха окупирани от художниците. Но напоследък на това уютно място с оцелели стари липи сложи могъща ръка московският кмет, така че няколко къщи, в които работеха малко известни, дори неизвестни служители на изкуството — повечето застарели скулптори, — моментално опустяха. Дойдоха работници във вносни гащеризони с многобройни джобове и маркови стикери отзад, които набързо изхвърлиха всичко, оставено и забравено от художниците, а техните непреходни творения бяха откарани на градските сметища. След това къщите буквално за часове се превърнаха в кокетни и уютни вили, където се заселиха различни агенции, а най-вече — банки. Тутакси се появиха фирмени табели от бронз, сред които се мъдреше и скромната табелка: „Частна детективска агенция Глория“. Ремонтираните и обновени старинни къщи рязко контрастираха на околните стари сгради, където останаха да творят известните дейци, които разполагаха с дебели връзки — закачиш ли ги, ще се вдигне голяма олелия, — така че кметството временно ги остави на мира до по-благоприятни времена.