Дъщеря на съдбата [bg]

— Чуждите вярвания винаги са суеверия, мистър Тод. Нашите собствени се наричат религия. Патагонците — индианците от Огнена земя — са много различни от арауканците.

— И те са същите диваци! Ходят голи на този ужасен студ — рече Джереми.

— Занесете им вашата религия, мистър Тод, току-виж се научили поне да носят гащи — подсмихна се капитанът.

Тод изобщо не бе чувал за такива индианци и последното, което възнамеряваше, бе да проповядва нещо, в което сам той не вярва, ала не посмя да признае, че пътуването му е породено от пиянски облог. Отговори мъгляво, че обмисля да подготви мисионерска експедиция, но още не му е ясно откъде да намери средства.

— Ако знаех, че идвате да проповядвате на добрите хорица промисъла на нашия деспотичен Бог, щях да ви изхвърля през борда посред Атлантика, мистър Тод.

Замълчаха, когато дойде прислужницата с бутилката и чая. Беше напъпила девойка, облечена в черна рокля с колосани боне и престилка. Когато се наведе с подноса, във въздуха се разнесе омайващ аромат на сушени цветя и ютия с разпалени въглени. Джейкъб Тод не бе виждал жена през последните седмици и я загледа, зажаднял от самотата. Джон Съмърс изчака момичето да се отдалечи.

— Хей, внимавайте, чилийките са опасни — рече.

— Нямам такива впечатления. Те са ниски и трътлести, а и гласът им е неприятен — каза Джереми Съмърс, с чаената чаша в ръка.

— Моряците бягат от корабите заради тях! — не се съгласи капитанът.

— Сигурно, но не съм вещ по женската част. Не ми остава време. Трябва да мисля за сделките и да се грижа за сестра ни, ако си забравил.

— Не го забравям нито за миг, ти постоянно ми го напомняш. Знаете ли, мистър Тод, аз съм развейпрах, черната овца в семейството. Ако не беше добрият Джереми…

— Момичето прилича на испанка — прекъсна го Джейкъб Тод, без да отделя очи от прислужницата, в момента заета с поръчката на друга маса. — Два месеца съм живял в Мадрид и съм виждал много като нея.