Дъщеря на съдбата [bg]

— Не виждате ли, че зърната на гърдите й са гноясали? Купете коза, за да храним момиченцето и му дайте канелена отвара, инак до петък ще го изпуснем — изсумтя тя.

По онова време мис Роуз едва говореше испански, но разбра думата „коза“, поръча на кочияша да отиде да купи и отпрати кърмачката. Щом докараха животното, индианката намести Елайза направо под налетите бозки за ужас на мис Роуз, защото тя никога не бе виждала толкова противна гледка. Топлото мляко и канелените отвари скоро облекчиха положението — детето престана да плаче, спа седем часа без прекъсване и когато се събуди, лакомо заотваря уста. Няколко дни по-късно придоби сладостното изражение на здравите бебета и започна видимо да наддава. Когато забеляза, че щом козата заблее на двора, Елайза започва да души и да търси бозката, мис Роуз й купи биберон. Не искаше детето да расте с нелепата представа, че добичето е негова майка. Чревните болки бяха едно от малкото неразположения на Елайза в детството й; другите мама Фресия пресичаше с тревите и заклинанията си още при първите признаци, включително и жестоката епидемия от африканска шарка, пренесена във Валпараисо от гръцки моряк. Докато траеше опасността, мама Фресия поставяше нощем върху пъпчето на Елайза парче сурово месо, здраво привързано с червен вълнен парцал — тайно природно средство за предпазване от зараза.

През следващите години мис Роуз превърна Елайза в своя играчка. По цели часове я учеше да пее и танцува, рецитираше й стихове, които малката без усилие запомняше наизуст, заплиташе косите й и я обличаше изискано като кукла, ала ако си намереше друго развлечение или я връхлиташе главоболът, я пращаше в кухнята при мама Фресия. Момиченцето растеше ту в салончето за шев, ту в задните дворове, говореше английски в едната половина на дома, а в другата — смесица между испански и мапуче — индианското наречие на бавачката й, — един ден ходеше облечена и обута като херцогиня, а на другия, боса и загърната само в престилка като сираче, тичаше подир кокошките и кучетата. Мис Роуз я представяше на музикалните вечери, водеше я с колата да пият топъл шоколад в най-хубавата сладкарница, излизаше с нея на пазар или отиваха заедно да гледат корабите на пристанището, но спокойно можеше да прекара няколко дни подред, потънала в писане в загадъчните си тетрадки или в четене на някой роман, без да помисли за своята питомка. Досетеше ли се за нея, се спускаше разкаяна да я търси, обсипваше я с целувки, тъпчеше я със сладкиши и отново я гласеше с кукленска премяна, за да я изведе на разходка. Постара се да й даде най-пълното възможно възпитание, без да забравя какво краси госпожиците. Когато веднъж Елайза взе да се дърпа от упражненията по пиано, тя я хвана за лакътя и без да изчака колата, я повлече дванадесет пресечки по-надолу по хълма до един манастир. На кирпичената стена, над тежката дъбова порта с железен обков, личаха избледнелите от соления вятър букви: „Приют за подхвърлени деца“.