Кръвта на боговете [bg]

- Направих му комплимент за чудесната брада - отвърна Меценат. - Никога не съм виждал подобна.

- Меценате! - рязко рече Октавиан. - Те трябва да са. Само разбери дали знае кого търсим.

- Е, брада? Знаеш ли кого тьрсим? - продължи Меценат, преминавайки отново на гръцки.

- Мен търсиш, римлянино - отвърна онзи. - Но ако сте до­шли тук сами, сте направили огромна грешка.

Разбойникът погледна нагоре към синьото небе и скалите за издайническо движение, което да разкрие засада или капан. Изсумтя удовлетворено и хвърли поглед към другарите си, които стояха нащрек. Един от тях, черен и слаб, с нос като клюн, сви рамене и вдигна недвусмислено камата си.

Без абсолютно никакво предупреждение Октавиан пристъ­пи напред и с жесток замах преряза гърлото на най-близкия разбойник. Мъжът пусна ножа, хвана се за шията и рухна на колене, като се давеше в собствената си кръв.

Водачът на разбойниците за момент замръзна, а после нада­де яростен рев, който бе подет от останалите. Вдигна меча си, за да съсече Октавиан, но Агрипа скочи, хвана дясната му ръка със своята лява и заби късия си гладиус между ребрата му. Раз­бойникът се сви като продупчен мях и рухна по гръб.

За миг разбойниците се поколебаха, потресени от внезапното насилие и смърт. Октавиан не спря нито за миг. Уби оше един зяпнал бандит с обратен удар в гърлото. Беше заел добра стойка и вкара цялата си сила в замаха, така че почти обезглави противника си. Гладиусът беше създаден точно за такива удари и Октавиан го усещаше като продължение на ръката си.

Останалите щяха да побягнат, ако пътят им не беше препре­чен от собствените им мулета. Принудени да останат, те се бие­ха ожесточено, но римляните бяха обучавани още от деца. Бяха професионални войници, а разбойниците бяха свикнали да се изправят срещу уплашени селяни, които не смееха да вдигнат оръжие срещу тях. Сражаваха се яростно, но безполезно, ата­ките им биваха отбивани и те не можеха да посрещнат ответ­ните удари. Тясната клисура се изпълни с пъшкане и стонове, разбойниците рухваха съсечени. Нито един от римляните не беше с броня, но тримата стояха плътно един до друг и се пазе­ха, докато мечовете им се издигаха и спускаха, а топлата кръв се стичаше по още по-топлата стомана.

Всичко свърши за секунди и накрая прави останаха само Октавиан, Агрипа и Меценат. Дишаха тежко. Октавиан и Агри­па имаха порязвания по ръцете, но не ги забелязваха, все още обзети от възбудата на боя.

- Ще вземем главите им - каза Октавиан. - Съпругът на же­ната ще иска да ги види.

- Всички ли? - попита Меценат. - Една няма ли да е достатъчна?

Октавиан погледна приятеля си, пресегна се и стисна рамо­то му.

- Справи се добре. Благодаря ти. Ще направим торба от дре­хите им. Искам селото да разбере, че тези бандити са убити от римляните. Ще го запомнят. И подозирам, че ще извадят най- доброто си вино и ще заколят една-две кози или прасета. Може дори да си намериш момиче, склонно да ти пусне. А сега да им отсечем главите.