Кръвта на боговете [bg]

1

Октавиан се мръщеше - освен че убиваха през тънките подмет­ки на сандалите, камъните бяха напечени от слънцето и пареха.

Макар Рим да твърдеше, че най-сетне е дал цивилизация­та на Гърция, той почти не виждаше следи от нея в селата по хълмовете. Хората, живеещи във вътрешността, се отнасяха към непознати или с подозрение, или с открита враждебност. Дори простата молба да използваш кладенеца се посрещаше с намръщени физиономии и затръшнаги врати. А през цялото време слънцето печеше неумолимо и изгаряше вратовете им. Октавиан си спомни как се беше усмихнал, когато местният претор му каза, че в Гърция имало места, където един млад римлянин има горе-долу толкова шансове за оцеляване, колко­то и събирач на данъци. Беше преувеличение наистина, но не кой знае колко голямо.

Спря да избърше потта от челото си. Самата земя беше дива, с дълбоки клисури, които сякаш нямаха дъно. Октавиан пое дълбоко дъх. Изведнъж се почувства сигурен, че ще му се наложи да трамбова пеша. Нищо не можеше да достави по-го- лямо удоволствие на местните момчета от това да видят трима римляни с подбити крака да търсят откраднатите си коне.

Беше нащрек, докато се катереше; оглеждаше се за някакъв знак за дрипавата група, след коя го вървяха. Отначало пътеката бе лесна, но после се раздели и отново се раздели. Октавиан не знаеше дали разбойниците знаят, че ще ги преследват, или просто са поели към дома си, изчезвайки из планините по съ­щия начин, по който са го правели и прадедите им в продълже­ние на хиляди години. Огледа се пак. Лесно беше да си пред­стави стрелец, спотаен зад някоя скала.

- Извикайте, ако видите нещо - каза той.

Меценат изсумтя и махна към голите чукари.

- Не съм следотърсач. Ако питаш мен, може да са минали оттук преди час със стадо кози. Защо не се върнем при основната група и да продължим търсенето оттам? Не очаквах да прекарам отпуската си по този начин. Представях си повече вино и по-малко... катерене. - Изпъшка, когато стигнаха едно огромно скално стъпало.

Нямаше никаква следа от пътека и се набраха нагоре, дра- пайки със сандали. Слънцето печеше свирепо, а небето бе тол­кова синьо, че очите ги заболяваха. И тримата бяха плувнали в пот, а единственият им мях с вода вече бе празен.

- Поне хората от селото познават тези чукари - продължи Меценат. - Ще знаят къде да търсят.

Окгавиан нямаше дъх, за да му отговори. Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, докато не им се наложи да използват ръцете си, за да запазят равновесие, а след това продъл­жиха направо на четири крака. Октавиан беше задъхан, когато изкатери чукара и се загледа напред, преценявайки най-добрия път по другия склон. Лабиринтът от сиви скали се губеше в да­лечината, напълно лишен от живот с изключение на гущерите, които се разбягваха пред тях на всяка стъпка.