Каменно сърце [bg]

Аз знаех всичко това. Клечах в тъмнината, наблюдавах момчето и го знаех.

Не се чуваше шумът на уличното движение; проблясваше само светлината на някоя лампа. Глупаво хлапе, въобще не му беше мястото там. Дали се надяваше да открие нещо, което да открадне? Защото не виждах друга причина за присъствието му.

Аз си имах моя работа и ми се искаше да я свърша. Исках да подуша въздуха и да вкуся водата на родната ми земя; исках коня си, вълка си и жената, която обичах от време на време. В гърдите ми бушуваха различни копнежи: свирепа носталгия, непоносимо нетърпение и най-обикновения от всички копнежи.

Не можех да мина през водния портал докато малкият крадец не се махнеше оттам. Нямаше как да съм сигурен, че момчето няма да ме забележи; намираше се твърде близо, бе твърде неспокоен, твърде недоверчив. Можех да чуя трептенето на изопнатите му нерви. Погледнах с копнеж към портала, гладък като стъкло, потъмнял като мастило от сенките и нощта. Хлапето го опетняваше със страха си.

Какво ли го беше довело тук? Някоя пакост? Скука? Отчаяние? Отново се зачудих какво ли се надява да открадне от порутената колиба, която едва ли някой забелязваше и която се сливаше с гората, сякаш бе израснала тук.

Ламариненият ѝ покрив бе прояден от ръжда. През него прозираше късче небе, тъмен облак, обагрен в оранжево, но слабата светлина на нездравия градски залез не успяваше да проникне през клоните на дърветата. Това изнервяше момчето. Добре.

Знаех, че старият скитник си беше тръгнал отдавна. Наблюдавах го, скрит близо до колибата му, и видях, как дъсчената врата се тресна в гнилата си каса зад гърба му. Той се отдалечи, облечен в опърпаните си дрехи, увит в дългото си, мръсно кожено палто, нахлупил на главата си лекьосана шапка. Както винаги суровото му, арогантно лице бе скрито наполовина под периферията ѝ и зад дебелите стъкла на очилата с телени рамки.

Чаках, смълчан и търпелив, докато не се убедих, че си е отишъл. Не се страхувах от стария несретник, но не исках да ме види как минавам през Воала от другата страна. Не обичах други хора да си врат носа в моите работи.

И тогава забелязах момчето да се промъква в сумрака. За малко да се изсмея на глас. Какво идиотче. Хлапето се прокрадна към колибата, стиснало носа си с пръсти заради вонята. Тя му се струваше толкова чужда. То си искаше бензиновите изпарения и бетона, това момче. Нуждаеше се от повече магазини, отколкото би могло да обходи; огромна, претъпкана джунгла, в която да се скрие.

Примигнах. Откъде знаех това? Момчето въобще не ме интересуваше. Но усещах присъствието му в такива количества, че то преля и се устреми към мен; силен ум, но недобре контролиран.