Отровени [bg]

Хана се изкиска с треперливо гласче. Откакто бе казала на Майк, че Али отново се е появила, той се бе превърнал де факто в неин телохранител. Предишният ден, преди да замине за лагера на футболистите в Ню Хемпшир, тя бе изпищяла при вида на един паяк върху портата и Майк веднага го връхлетя като истински супергерой. Всеки път, когато тя получаваше някакво съобщение, той изпадаше в състояние на повишена готовност и следеше за появата на страх или безпокойство на лицето й. Милион пъти я попита дали наистина може да отиде на лагер и то за цял месец. Може да съм ти нужен, беше оправданието му.

— Няма да се качваш на никакъв автобус — рече настоятелно Хана, докато гледаше как още неколцина ученици влизат в стаята. Да, те носеха грозни обувки и не приличаха на децата от нейното обкръжение, но изобщо не приличаха на зомбита. — И сама мога да се справя с неколцина чудаци.

С това разговорът приключи. Миг по-късно телефонът й отново изпиука. Успех в първия учебен ден! — пишеше майка й. — да го отпразнуваме с вечеря!

Хана се усмихна.

В продължение на години тя бе разчитала единствено на баща си, но само един ден беше променил това завинаги — денят, в който я арестуваха за убийството на Табита и баща й каза, че връзката му с нея „съсипва политическата му кариера“. За нейна огромна изненада майка й пое юздите и сега се опитваше да участва в живота й колкото се може повече. Вчера дори бяха ходили в „Отър“, любимият магазин на Хана, за да й купят нов тоалет за „завръщането в лятното училище“ — раирана къса рокля и гълъбовосиви боти до глезените, които Хана носеше днес.

Добре звучи — написа й тя. След това влезе в стаята с шумно потракване на токчетата и подскачаща върху раменете й кестенява коса. Слънчевите лъчи струяха толкова красиво през прозореца, че тя внезапно се изпълни със задоволство. Какво като се налага да повтаря курса по история с група слабаци? Поне щеше да се дипломира. Пресата и градът вече не я мразеха, нито я смятаха за убийца. Все още имаше приятелките си, невероятно гадже и сега, за пръв път в живота й, майка, която наистина се грижеше за нея. Може би те наистина трябваше да забравят за Али и да продължат да си живеят живота.

Единствените свободни места бяха на първата редица, така че Хана просто седна, надипли роклята си и зачака пристигането на учителя. Телефонът й отново иззвъня. Обаждането беше от непознат номер, което я накара да застане нащрек.

— Хана Мерин? — прогърмя непознат глас в отговор на колебливото й ало. — Казвам се Фелиша Силвър. Аз съм изпълнителен продуцент на „Изгори докрай“. Това е истинската история за страшните изпитания, на които ви подложи Алисън Дилорентис.

Хана сподави стона си. Това й прозвуча като поредната „Малка сладка убийца“, онзи ужасен филм. Всяка част от него: декорите, сценарият, скучното момиче, което бе избрано да играе Хана. За известно време го бяха излъчвали всяка седмица. Хана трябваше да търпи децата, които цитираха диалози от филма и в съблекалнята, и в столовата по време на обяд. Нима този свят се нуждаеше от още един нов филм за живота й?