Отровени [bg]

— Всъщност какво правиш в този квартал? — попита го най-накрая тя. Кажи, че си дошъл да ме видиш.

Ноъл пристъпи от крак на крак.

— Карам курс по английски в „Холис“, за да не се налага да го карам догодина. Доста хора са се записали. Мейсън, Райли Улфи…

Ариа се засмя.

— Помниш ли, когато ми каза, че Райли ти приличала на леприкорн?

Ноъл изглеждаше огорчен.

— Хм, трябва да вървя.

Ариа го хвана за ръката.

— Почакай! — избля тя, ненавиждайки се заради това, колко отчаяно бе прозвучал гласът й. — Ъ-ъъ… може би някой ден да излезем на кафе, или нещо друго? Или пък скоро в кънтри клуба има благотворителен бал — можем да отидем заедно. — Няколко дами от висшето общество на Роузууд организираха парти за събиране на средства за непривилегированите и проблемни младежи и целият град беше поканен. Иронията се криеше в това, че в богатия, привилегирован Роузууд всъщност нямаше много непривилегировани или проблемни младежи. Като че ли Али бе единствената от този род.

Ноъл пристъпи от крак на крак.

— Тогава съм зает.

— Нима? — Ариа потрепна при веселото звучене на гласа си. — Тогава може би на кино някой ден?

Той беше забил поглед в тротоара.

— Всъщност мисля, че точно сега имам нужда от малко свободно пространство. Извинявай, Ариа.

Тя примигна.

— Разбира се. Добре. — Рязка болка стегна гърдите й. Тя си спомни онзи ден, когато бе видяла Ноъл в болницата, след като я бяха нападнали. Вярвам ти — беше казал той, имайки предвид това, че са видели Али. — Винаги ще ти вярвам. Изглеждаше толкова любящ и загрижен. Но това беше преди две седмици. Сега сякаш бе забравил, че нещо такова се е случило.

— Ами… доскоро тогава — бе единственото, което успя да пророни тя.

— До скоро. — Ноъл махна с ръка. След като се отдалечи на няколко крачки, той извади телефона си и започна да почуква по екрана му.

Ариа преброи до десет, но Ноъл не се обърна. Гърлото й се сви и тя усети, че сълзите са неизбежни. Звънчетата, които Джим, собственикът на галерията, беше донесъл от едно пътуване до Индия, прозвъняха, когато тя отново влезе в галерията.

Ила отпусна картината, която държеше в ръка.

— Ариа? — Гласът й подрезгавя. — Това Ноъл ли беше? Добре ли си?

— Аз просто… — Ариа наведе глава и премина бързо покрай нея. Унижението сигурно ясно се четеше по лицето й, но не искаше да говори за това.

Скри се отново в задната стаичка, затвори вратата, заключи я и тогава позволи на сълзите да потекат. Гледаше картините на Али с размазания си поглед. Тя беше виновна. За всичко беше виновна тя.