Ако има кръв [bg]

— Татко ще ме накара да внеса почти всичко в банката. Нямам нищо против. Така спестяванията за колежа ще набъбнат.

— Ако искаш, можеш да дадеш парите на мен — предложи господин Хариган. — Да ги инвестирам. Мисля, че мога да ти гарантирам по-добра възвръщаемост от лихвата в банката. — После, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Ще ги вложа в нещо сигурно. Тази година ще е добра за пазара. Виждам на хоризонта да се задават облаци.

— Разбира се! — Замислих се. — Тоест, може би. Трябва първо да говоря с татко.

— Естествено, така е редно. Кажи му, че съм готов да гарантирам основната сума. Следобед ще дойдеш ли да ми четеш? Или ще спреш да работиш сега, след като си заможен мъж?

— Да, само че трябва да се прибера преди татко да се върне от работа. Ще ходим на ресторант. — Замълчах за момент. — Вие искате ли да дойдете с нас?

— Тази вечер не мога — отговори той без колебание. — Знаеш ли, можеше да ми съобщиш лично, нали след малко ще дойдеш у нас. Но обичаш тази джаджа, а? — Не изчака отговор; нямаше нужда. — Какво ще кажеш да инвестирам печалбата в акции на „Епъл“? Убеден съм, че компанията ще постигне големи успехи в бъдеще. Чувам, че айфонът ще закопае блекберито. Прости ми шегата. Във всеки случай, не ми отговаряй веднага. Говори първо с баща си.

— Непременно. Идвам след малко. Ще тичам.

— Младостта е прекрасно нещо — каза господин Хариган. — Колко жалко, че децата я пилеят.

— Моля?

— Много хора са го казвали, но Шоу го е казал най-добре. Няма значение. Тичай, щом искаш. Тичай като вятъра, защото ни чака Дикенс.

Изминах на бегом четиристотинте метра до къщата на господин Хариган, но на връщане не бързах и по пътя ми хрумна идея. Измислих начин да му благодаря, макар той да твърдеше, че няма нужда от благодарности. По време на изисканата вечеря в „Марсел“ същата вечер разказах на татко за предложението на господин Хариган да инвестира печалбата ми, както и за идеята ми за подарък в знак на благодарност. Мислех, че татко ще има резерви по въпроса, и се оказах прав.

— Съгласен съм да инвестира парите ти, разбира се. Що се отнася до твоята идея… знаеш какво е мнението му за тези неща. Той е не само най-богатият човек в Харлоу — и в целия щат Мейн, — но е и единственият, който няма телевизор.

— Но има асансьор — отбелязах аз. — И го използва.

— Защото му се налага. — Татко се ухили. — Е, парите са си твои и ако искаш да похарчиш двайсет процента от тях за това, няма да ти забраня. Когато той откаже да го приеме, можеш да го дадеш на мен.

— Наистина ли мислиш, че няма да го приеме?

— Да.

— Татко, той защо е дошъл в Харлоу? Та градчето е толкова малко. И е далеч от всичко.

— Добър въпрос. Попитай го някой път. А сега какво ще кажеш да си поръчаме десерт, богаташче?

След месец подарих на господин Хариган чисто нов айфон. Не го опаковах като подарък, отчасти защото не беше празник, и отчасти защото знаех, че той предпочита така: без излишни финтифлюшки.