Похищението [bg]

Той изцъка шумно и поклати глава.

— Харам. Йехуди.3

Не се бе притеснила как ще се отрази на Абдел Насър фактът, че не е пристигнала. Чувстваше се неудобно, че сигурно във вторник Акрам и Омар са я чакали с часове, преди да стане ясно, че няма да дойде. Абдел Насър обаче разбираше приумиците в Ерес по-добре от всеки друг и като всеки служител на ЦРУ, отговарящ за агент, Морган го беше накарала да запамети договорен план за комуникация — поредица от варианти, в случай че единият не успее да се яви на уговорената среща. Първият вариант беше тя просто да се появи откъм страната на Палестина в Ерес по същото време два дни по-късно или, ако границата все още е затворена, в деня, когато я отворят. И сега беше успяла да осъществи плана благодарение на успешната си манипулация над Ицках Бен-Меир. В момента прекосяването на Газа беше малко хаотично — следващият около половин час щеше да бъде опасен. Но Морган беше в добри ръце. Вече усещаше въодушевление.

Акрам напусна паркинга и се насочи към основната пътна артерия на ивицата Газа — улица „Салах ад-Дин“. Поддържаше скорост под петдесет километра в час, понеже каруците бяха почти толкова, колкото и колите, а велосипеди и мотоциклети се включваха от тротоарите в движението без никакво предупреждение. Платното беше осеяно със стари конски изпражнения, сплескани от колите, а сметта явно не беше събирана с месеци. Между мръснобелите бетонни сгради имаше купчини зеленчуци и обелки, някои високи повече от метър.

На няма и километър и половина от Ерес спряха пред грубовато скалъпен контролно-пропускателен пункт: десетина мъже с прашни униформи стояха до две камари автомобилни гуми, които почти изцяло преграждаха пътя, останала беше само тясна пролука. Акрам свали стъклото на прозореца си и поде разговор на арабски.

— Паспорта — каза на Морган. Тя му го даде, а той го подаде на военния. Тъмносивата му униформа беше прашна и износена, обаче изглеждаше официална: сигурно това беше полицията на Палестинската автономия. След кратко взиране й върнаха паспорта.

Докато пъплеха по пътя, ги спираха още четири пъти: от ХАМАС, от полицаите от Организацията за превантивна сигурност и после от „Форс 17“, президентската гвардия на Палестина. Тези бяха най-елегантни. Бяха облечени в черно, носеха слънчеви очила и много по-нови оръжия, но бяха и по-изтънчени, и по-агресивни и настояха Акрам да слезе от колата, докато проверяват багажника. Шефът на Морган в ЦРУ, Гари Търмънд, говореше много за „Форс 17“. Наричаше ги „нашите хора“, защото ръководеният от него отдел, в който работеше и Морган, тайно им беше уредил обучение в пустините на Египет и Йордания и отговаряше за нелегалното им снабдяване с оръжие. Според Гари „Форс 17“ били ключът Газа да не попадне в лапите на по-войнствените бойци от ХАМАС, които много скоро щели да смажат. Тя не беше толкова сигурна. Гвардейците може и да имаха вид на професионалисти, но това не означаваше, че притежават боен дух.