Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
— Ако Александър се появи в този миг — отвърна Мемнон, — ще заключим портите и ще го оставим да умре от глад.
— Да можеше да стане така! — Ефиалт се изправи на лежанката с блеснали от възбуда очи.
— «Да можеше да стане така» — имитира го Митра. — Ефиалт, можеш ли да спечелиш битката?
— Знам, че ще спечелим. — Тиванецът не можеше да стои на едно място. Приседна на крайчеца на лежанката и се приведе напред, отмятайки русите къдрици от челото си. — Кажи на Великия цар, че ще се бием до смърт.
— Нямате друг избор — усмихна се Митра. — Ти си от Тива, Ефиалт. Александър иска главата ти. Заклел се е, че ако му паднеш в ръцете, ще висиш дни наред на кръста.
— Ако аз го пленя — отвърна Ефиалт, — го очаква същото! Между мен и Александър Македонски има кръвна вражда! Тива беше напълно унищожена! — Гласът му трепереше от вълнение. — Жена ми, семейството ми, всички бяха изклани.
— Погледът му беше непреклонен. — Не се съмнявай в мен, господарю Митра. Аз избягах от страната си. Ядох вашия хляб и сол и приех златото ви. Обличам се в коприните ви, нося броня от вашите складове. Но дори да ме изгоните оттук гол и бос, аз пак ще се бия с Александър Македонски.
— Аз мога да го потвърдя — обади се Оронтобат. Гласът му беше мелодичен и благовъзпитан.
Митра погледна към него. Оронтобат не беше това, за което се представяше. Играеше ролята на отпуснат, обичащ разкоша придворен, но се беше проявил добре във войната срещу скитите. Блестящ военачалник и хитър стратег, той нямаше да предаде лесно града си. Митра се обърна към Мемнон и леко се усмихна.
— Много съм доволен — прошепна той. — И тримата сте на едно мнение. Господарят Дарий се притесняваше за това.
— Ние сме едно — съгласи се Мемнон, вперил мрачно поглед в чашата си.
— Изглеждаш ми разтревожен. — Митра потърси по-силна дума. — Разстроен.
Гъркът погледна нагоре към тъмните греди.
— Изпратих любимата си жена и деца в двора на Великия цар. И аз като Ефиалт ще се боря до смърт. Аз съм Мемнон от Родос. Александър ме нарича отстъпник, предател на гръцката кауза Ако падна в ръцете му, няма да моля за милост, защото няма да я получа Халикарнас е добре укрепен. Имам най-добрите наемници и част от елитните войски на Персия.
— И все пак? — настоя Митра.
— Александър е гений. Съдбата явно го покровителства. Всичко, което подхваща, се увенчава с успех.
— Просто късмет — подигравателно се обади Оронтобат.
— За един военачалник късметът е много важен — отвърна Мемнон. — Той ще дойде тук с другите вълци, за да се опита да надуши слабите ни места.
— Какви слаби места? — попита Оронтобат.
— Ръкописът на Питий е у него.
Оронтобат за малко не изтърва чашата си. Ефиалт изглеждаше объркан.
— Разкажи му — подкани Митра Мемнон. — Обясни на Ефиалт за какво става дума.
— Преди много години — Мемнон отпи от чашата си, — Халикарнас бил главният град на царство Кария, управляван от Мавзол, чиято гробница можете да видите отвън. Едно от чудесата на света — саркастично добави той. — Мавзол умрял и избухнала гражданска война. Царица Ада, неговата сестра, по-късно била прогонена от града и избягала в планинската си крепост Алинде. Мавзол бил отличен строител. Той и наследникът му Пиксадор укрепили града така, както го виждате днес: подсилени порти, цитадели, укрепления. Заслугата за това е на архитекта Питий. Той бил гений, изключителен математик, но озлобен човек, който обвинил Пиксадор, че му откраднал някакво съкровище. Царят, разбира се, не обърнал внимание на обвиненията. Питий бил скъперник. Пиксадор се вбесил от постоянните му обвинения и заплашил да конфискува богатството му, затова архитектът го скрил някъде, вероятно в града, и избягал. Но преди това написал нещо с тайнопис.
— Ръкописа на Питий?
— Именно — потвърди Мемнон. — Написан е с тайнопис, който никой не може да разбере. Според легендата в него е посочено къде се намира съкровището му. — Той погледна към Оронтобат. — Знаеш ли тази легенда?
— Да. — Персийският градоначалник кимна мрачно. — Пълно е с иманяри, които копаят къде ли не.
— По-важното е — продължи Мемнон, — че в ръкописа Питий разкрил голяма тайна. Твърдял, че една част от стените на града е по-слаба от останалите. Че има неотстраним недостатък, от който онзи, който обсажда Халикарнас, може да се възползва.