Вихър
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Серия: Стэн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Василев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихър». Краткое содержание книги:
Каквото и да смяташе да каже за Императора господинът с бакенбардите, то бързо беше прекъснато, когато четирима много едри мъже изникнаха от нищото и го заградиха.
Стен чу изказаните протести, но доста бързо мъжът беше усмирен и поведен — беше твърде едър, за да го изнесат — към един от близките изходи.
Четиримата мъже носеха нови сиви униформи, подобни на полицейските, каквито Стен не помнеше да е виждал преди това на Първичен свят или в двореца. Зърна една от раменните нашивки, обло парче в черно и златисто със златно В, заградено от извитата буква С.
— Кои бяха високите мъже? — попита той тихо Мейсън.
— Нови сили за сигурност. Вътрешна сигурност. Дотам стигат знанието и любопитството ми.
— И от кого са сформирани? От корпус „Меркурий“? Или от „Богомолка“? — естественият интерес на Стен идваше от предишното му поне официално — членство в двете организации.
— Повтарям за последно… гласът на Мейсън стана по-висок, по-студен. — Биячите, гестаповците и разпитвачите никога не са били моя слабост.
Стен любезно последва тълпата от чакащите награди, които се нареждаха, минаваха през вратата и изчезваха.
Наследствени ордени… ордени за заслуги… медали (военни)… отличия (цивилни)…
Стен спря пред шамбелана, който се консултира със списъка си.
— Господин пълномощен посланик Стен, вие сте единственото същество, отличено с тази награда днес. Можете да влезете.
Стен се отправи към високите зеещи врати и две същества в червени костюми — и, както Стен реши, с изкуствено избелена коса — отвориха вратите.
Един глас обяви:
— Високопочитаемият Стен… от Малък мост.
Голямата зала за награждаване сега беше пълна с вече получилите своите награди. Стен продължи напред, с малко по-забавена от нормалното походка, която всеки дипломат научава и която изглежда толкова добре при записите. Лицето му придоби гордо изражение.
Високопочитаем, помисли си той. Много интересно. Доколкото си спомням, последния път бях многопочитаем, когато за последно бях в двора. Дали високопочитаем означава увеличение на заплатата?
— Пълномощен посланик Стен изпълни най-високите стандарти в имперската служба, когато с голям риск за личната си безопасност участва в скорошна мисия за преговори между торвалдианците и обитателите на Маркел Бат. Не само че мирът беше опазен, но и нова ера на мир и спокойствие се възцари в този куп. Той ще бъде почетен, като получи ново звание — Спътник на Императора.
Което значеше, реши Стен, каквото Вечният император пожелаеше да значи. Което беше всичко друго, но не и орден за член на Императорското обкръжение — каквито и да бяха тези членове. Поне онези противни обесници не бяха тръгнали да се избиват. Нито той беше намерил за нужно да убие някого от тях, колкото и да се изкушаваше понякога.
Нито една от тези мисли не се отрази на лицето на Стен. Нито пък изражението му се промени, докато вървеше към линията, а очите му изследваха огромната зала.
Там горе… ирисът на полилея… трасираща оръдейна кула. Онзи огромен портрет — еднопосочен екран с умиротворителен отряд отзад най-вероятно. Там и там. На височината на пояса. От двете страни на линията… скрити лазери.
От всяка страна на вратите на залата за награждаване имаше по един гурка. Тихи, дребни, тъмнокожи мъже с каменни лица, с парадна униформа и шлемове с каишки, привързани точно под долната устна. На едното им бедро имаше кобур, в който се намираше миниуилигън. На другото бедро висяха смъртоносно режещите кукрита, които бяха направили гурките най-страховитите и уважавани войници в Империята. Освен тях още десетина от мъжете със сивите униформи сновяха из залата.
Е, и? Ти нямаше ли да сложиш малко повече охрана, ако някой проклетник те беше убил преди няколко години?
Един мъж стоеше сам отвъд линията.
Вечният император.
Тъмна коса. Сини очи. Добре оформени мускули. Изглеждаше, в най-лошия случай, в края на тридесетте. Не, поправи се Стен, очите му го правеха да изглежда малко по-стар.
Но със сигурност не толкова, колкото беше в действителност — та той бе мъжът, който в продължение на повече от хилядолетие собственоръчно беше построил тази империя, империя, която се простираше отвъд най-смелите виждания на което и да е същество. Империя, която беше почти заличена и сега се изграждаше наново.
Стен застана мирно. Императорът огледа своя личен пратеник от горе до долу, после кимна, давайки формално одобрение.