Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър». Краткое содержание книги:
— Не, искам да дойда.
— Добре — съгласи се Уилсън. — Но ако не ви се идва, по-добре недейте. В края на краищата това е мое шаури.
— Искам да дойда — каза Макомбър. Двамата седнаха под едно дърво и запушиха.
— Докато чакаме, можете да отидете да поговорите с мемсахиб — каза Уилсън.
— Не.
— Аз ще отида да й кажа да се запаси с търпение.
— Добре — каза Макомбър. Той седеше и се потеше под мишниците, устата му беше суха, в стомаха си чувствуваше празнота, щеше му се да има смелостта да каже на Уилсън да отиде и довърши лъва без него. Той не знаеше колко много бе ядосан Уилсън, че не е забелязал състоянието му по-рано, за да го изпрати обратно при жена му. Той още седеше, когато Уилсън се върна.
— Донесох голямокалибрената ви пушка — каза той. — Вземете! Смятам, че му дадохме достатъчно време. Да вървим!
Макомбър взе пушката, а Уилсън добави:
— Ще вървите зад мен, около пет ярда вдясно и ще правите каквото ви казвам.
След това се обърна на суахали към двамата туземци, които бяха мрачни като осъдени на смърт.
— Да вървим — каза той.
— Може ли да пия малко вода? — запита Макомбър. Уилсън се обърна към по-възрастния от двамата носачи, той откопча манерката, закачена на колана му, отвинти запушалката и я подаде на Макомбър, който я пое: стори му се много тежка, а вълненият калъф — груб и влакнест на пипане. Той я надигна, за да пие, и се загледа — пред него бяха високите треви, зад тях — клонести дървета с широки, плоски корони. Насреща им подухваше ветрец и високата трева се вълнуваше. Той погледна туземеца и разбра, че и него го измъчва страх.
На тридесет и пет ярда от тях грамадният лъв дебнеше, снишен в тревата. Ушите му бяха присвити назад, лежеше неподвижен — само дългата му опашка, завършваща с черен кичур косми, нервно се повдигаше и отпускаше. Той бе залегнал веднага, щом стигна до това прикритие; гадеше му се от куршума, който бе пронизал пълния му стомах, и губеше сили от раната в дробовете; при всяко издишване устата му се пълнеше с рядка, кървава пяна. Хълбоците му бяха горещи и мокри от пот, мухи бяха покрили дупчиците, пробити от куршумите в жълто кафявата му кожа, големите му жълти очи, присвити от омраза, гледаха право напред и примижаваха от болка, когато вдишваше, а ноктите му се забиваха в меката пръст, изпечена от слънцето. Цялото му същество се съсредоточаваше: всичко в него — болка, гадене, омраза и последните му сили — се мобилизираше, за да се устреми напред. Той чуваше хората и изчакваше, събираше всичките си сили и се готвеше да връхлети върху им, веднага щом влязат във високата трева. Когато чу гласовете им, опашката му застина неподвижна, а когато те дойдоха до тревата, той хрипкаво изръмжа и се понесе напред.
Старият туземец, Конгони, вървеше пръв по кървавата диря, Уилсън държеше готова голямокалибрената си карабина и следеше всяко движение на тревата, вторият носач гледаше напред и се вслушваше, Макомбър пристъпяше зад Уилсън със заредена карабина: едва бяха навлезли в тревата, когато Макомбър чу задавеното от кръв, хрипкаво ръмжене и видя, че нещо прошумолява и се стрелва през нея. Миг след това той се усети, че бяга, бяга с всички сили, обезумял от страх, назад към открития бряг на потока. Чу характерния трясък „ка-ра-уонг“ на голямата карабина на Уилсън, след това — второ оглушително „ка-ра-уонг“. Обърна се и видя, че лъвът, обезобразен и страшен, половината му глава едва ли не отнесена, пълзи към Уилсън, там където започваше тревата, а човекът с червеното лице превърта ръкохватката на късата си грозна карабина, прицелва се внимателно — пламък от дулото, ново оглушително „ка-ра-уонг“, пълзящото, тежко и жълто туловище на лъва се вцепенява, голямата обезобразена глава клюмва напред и Макомбър, застанал сам на откритото, където бе избягал, със заредена карабина в ръка, под презрителните погледи на двама чернокожи и един бял, разбра, че лъвът е мъртъв. Той се приближи към Уилсън — високият му ръст сякаш сам по себе си крещящо обвинение срещу него, — а белият ловец го погледна и запита:
— Ще правите ли снимки?
— Не — отвърна той.
По пътя към колата не проговориха. След това Уилсън каза:
— Великолепен лъв, дявол да го вземе! Момчетата ще го одерат. Ние можем да поседим тук на сянка.
Уилсън седна отпред, а жената на Макомбър на задната седалка до него. Не се погледнаха ни веднъж. По едно време Макомбър се пресегна и взе ръката й, без да вдига очи към нея, но тя я отдръпна. Той погледна към отсрещния бряг на потока, където туземците деряха лъва, и разбра, че тя е видяла всичко. Както седяха, жена му се наведе напред и сложи ръка на рамото на Уилсън. Той се обърна, а тя се наведе над ниската облегалка и го целуна в устата.