Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър

Уилсън бе отскочил встрани, за да стреля в плешката. Макомбър бе останал прав и стреляше право в муцуната, всеки път куршумът попадаше малко по-високо, отколкото трябва — в тежките рога, които се цепеха и дробяха като плочест покрив, а мисис Макомбър стреля срещу бивола от колата с 6,5-милиметровия манлихер в момента, когато й се стори, че още миг — той ще намуши Макомбър, и застреля мъжа си. Куршумът попадна в черепа, два инча над тила и малко встрани.

Франсис Макомбър лежеше ничком, едва на два ярда от бивола, който се беше проснал по хълбок, жена му, коленичила, се навеждаше над него, а до нея бе Уилсън.

— Смятам, че е по-добре да не го обръщаме — каза Уилсън.

Жената плачеше истерично.

— По-добре върнете се в колата. Къде е пушката?

Тя поклати глава, лицето й бе сгърчено в гримаса. Туземецът вдигна пушката от земята.

— Остави я както беше — заповяда Уилсън. След това добави:

— Иди да доведеш Абдула за свидетел как е станала злополуката.

Той коленичи, извади от джоба си носна кърпичка и покри с нея ниско подстриганата глава на Франсис Макомбър. Сухата рохкава земя попиваше бързо кръвта.

Уилсън се изправи и видя пред себе си бивола, проснат по хълбок; краката му бяха изпънати, а между редките косми по корема му пълзяха кърлежи. „Хубав бивол — автоматично отбеляза мозъкът му. — Разстояние между рогата — най-малко петдесет инча. Дори повече.“ Той подвикна към шофьора, нареди му да покрие мъртвия с едно одеяло и да остане до него. След това се запъти към колата, където жената плачеше, свита в ъгъла.