Стаена смърт
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Госпожица Марпъл [bg] #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стаена смърт». Краткое содержание книги:
Агата Кристи е родена в Торки. Първият й роман — „Загадката в Стайлз“ е написан към края на Първата световна война, в която тя участва като медицинска сестра. В него тя създава Поаро, малкия детектив-белгиец с яйцевидна глава, страстен привърженик на реда, както и на „сивите клетки“, който става един от най-популярните детективи след Шерлок Холмс. Романът е публикуван през 1920 година.
След като е писала средно по една книга на година, през 1926 Агата Кристи създава своя шедьовър „Убийството на Роджър Акройд“. Това е първото й произведение, публикувано от „Колинс“, и поставя началото на едно сътрудничество между автор и издател, което продължава 50 години и дава живот на 70 книги. „Убийството на Роджър Акройд“ е и първият роман на писателката, който е поставен в театъра със заглавието „Алиби“ и се играе с голям успех в Уест Енд.
През 1971 г. Агата Кристи получава благородническа титла. Последните й два издадени романа са „Завесата: Последният случай на Поаро“ — през 1975 г., и „Прикрито убийство“ — през 1976 г., в който отново се срещаме с мис Марпъл, милата стара дама от Сейнт Мери Мийд. И двата романа имат невероятен успех. Агата Кристи пише и популярна литература, включително и една автобиография и прекрасната книга „Ела и ми кажи как живееш“, в която разказва за експедициите, на които е била със своя съпруг, археолога сър Макс Малоун.
— Смятаме да те заведем на някои представления — каза Реймънд, докато Гуенда пиеше джин, въпреки че много й се искаше вместо това да имаше как след изморителното пътуване да изпие чаша чай.
Лицето й веднага просветна.
— Довечера ще гледаме балета в театър „Седлърс Уелс“, а утре ще отпразнуваме рождения ден на моята невероятна леля Джейн с „Дукесата на Малфи“. Участва Гилгуд. В петък на всяка цена трябва да видиш „Те ходеха без крака“, преведена от руски — може би най-значителната пиеса през последните двадесет години. Поставена е в малкия театър „Уитмър“.
Гуенда благодари за тази тяхна грижа към нея. В края на краищата, когато Джайлс дойде, щяха да ходят заедно на леки мюзикъли и други подобни. Тя малко се притесни при мисълта за „Те ходеха без крака“, но реши, че може и да й хареса. Само че лошото на „най-значителните“ пиеси беше, че обикновено не й харесваха.
— Ще се влюбиш в леля ми Джейн — каза Реймънд.
— Тя е, не мога да я опиша по друг начин, късче история. Викторианка до мозъка на костите си. Краката на всичките й тоалетни масички са обвити с кретон. Живее в едно село, в което никога не се случва нищо. Точно като в застояло езеро.
— Веднъж там все пак се случи нещо — отбеляза жена му суховато.
— Най-обикновена любовна драма. Съвсем елементарна. Нищо завързано.
— Все пак, навремето тя ти се стори ужасно забавна — припомни му Джоун и леко му намигна.
— Така е. Понякога наистина се забавлявам, когато се занимавам с неправдите на село — каза Реймънд с достойнство.
— Както и да е, леля Джейн доста се отличи при онова убийство.
— О, тя не е никак глупава. Обожава проблемите.
— Проблемите? — попита Гуенда, без да разбира, за какво става дума.
Реймънд махна с ръка.
— Всякакви проблеми. Защо жената на бакалина отишла на църква с чадър, когато времето е хубаво. Защо буркан мариновани скариди е попаднал там, където е бил намерен. Какво е станало с расото на викария. Всичко това е храна за въображението й. Така че, ако имаш някакъв проблем, можеш да го споделиш с нея, Гуенда. Тя ще го разреши.
Той се засмя, Гуенда също, но не съвсем от сърце.
Представиха я на леля Джейн, или мис Марпъл, на следващия ден. Тя беше привлекателна възрастна жена, висока и слаба, с розови бузи и сини очи, която се държеше много приятно и малко припряно. В сините й очи често се появяваше пламъче.
След ранната вечеря, на която пиха за здравето на леля Джейн, всички отидоха до Кралския театър. С тях дойдоха още двама мъже — възрастен художник и млад адвокат. Възрастният художник се посвети на Гуенда, а адвокатът разпредели вниманието си между Джоун и мис Марпъл, чиито забележки изглежда го забавляваха много. В театъра обаче това положение се промени. Гуенда седна в средата на реда, между Реймънд и адвоката.
Светлините угаснаха и пиесата започна.
Играта беше превъзходна и Гуенда й се наслаждаваше. Наистина не беше гледала много първокласни театрални постановки.
Пиесата беше към своя край. Дойде кулминацията, онзи момент на върховен ужас. Гласът на актьора долетя от сцената, пропит с трагичността на един объркан и извратен ум:
— Покрий лицето й. Очите ми са заслепени, тя умря тъй млада…
Гуенда изпищя.
Тя скочи от мястото си, проби си като обезумяла път между редовете докато не се измъкна в прохода между седалките, после побегна през фоайето и излезе навън. Дори и тогава не спря, а продължи тичешком нататък по улицата.
Едва когато стигна до „Пикадили“5, тя видя свободно такси, спря го и даде адреса в Челси. С разтреперани пръсти извади пари, плати на шофьора и се качи по стълбите. Прислужникът, който й отвори, я изгледа изненадано.
— Връщате се рано, мис. Да не би да ви стана зле?
— Не… да… аз… почувствах се слаба.
— Да ви донеса ли нещо, мис? Бренди?
— Не, благодаря. Ще отида да си легна веднага.
Тя изтича нагоре по стълбите, за да избегне допълнителни въпроси.
Съблече се, нахвърля дрехите си направо на пода и легна. Втренчи се в тавана, разтреперана и с разтуптяно сърце.
Не чу, когато другите се прибраха, но след малко вратата на стаята й се отвори и влезе мис Марпъл. Под едната си мишница тя носеше две гумени грейки, пълни с топла вода, а в ръката си държеше чаша.
5
Площад в Лондон. — Бел. пр.