Вселенно безброй азове (Срещи с Юрай Ацей)
- Автор: Стоянов Хари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вселенно безброй азове (Срещи с Юрай Ацей)». Краткое содержание книги:
Някой от вас извиква — Хаос!
Друг — Ех, че весело!
Трети — Все ми е едно…
Четвърти — Това ще ми е добре дошло!
Енти (учили сте математика, нали?) — Объркан съм… Всеки писател, всеки критик — различно мнение. Читателите — и те.
И много, много други гласове. Различни, разбира се. И моят — най-силен, защото аз съм на власт в тази книга. Както и да е.
Затова ще направя така че Сритя, дори и влюбена, да търси слабости у Юрай. Но дали ще ги намери? Как мислите? Не е важно. Важното е, че те се намериха.
— Да се добера до него — беше невъзможно — досещате се, че това са думите на Сритя. Тя разказва за онзи, врязал се в паметта й ден. Победният, разбира се. Когато я оставихме, а аз, въпреки усилията си, не можах да й помогна.
От разказа на Сритя разбираме: борбата не свършила на онзи пролетен площад. Човешкият водовъртеж не допуснал до Юрай девойката, тя трябвало да вика, да ръкомаха, да блъска с лакти. Нищо не помогнало. След това ентусиазираните младежи напуснали града, за да се присъединят към всенародното опълчение. Много време се минало. Сритя не получавала дори писма от Юрай. Но знаела, че е жив, защото неговото име се носело навсякъде. За нея той вече изгубил реалността си, станал нещо безплътно, тя го сънувала вече не като човек, а под образи на най-различни неща. Дали и аз по телепатия не съм получил някой от тези сънища? Сигурен съм, че и критиците не са в състояние да отговорят. Защо ли? Защото ще се хванат точно за това изречение. И ще го разнищят. Така… така…, че най-накрая тежко ми и горко. Но аз продължавам. Дали ще ми повярвате — не ме интересува… Единственото, което има значение сега — и за мен, и за всички вас, е това, което ще напиша. Ако имате още търпение, ще го прочетете.
И така, след като сънищата на Сритя започнали да се излъчват в ефира, тя решила, макар и не изведнъж, че вече може би е моментът да тръгне по следите на Юрай. Родителите й не искали да чуят. Обявили я едва ли не за абнормална (те, естествено, употребявали по-вулгарни думи и фразеологизми, сигурно идиоматични), тя била следена, завели я на лекар и какво ли не още. И затова тя започнала да си мълчи и да прави каквото сама си е решила. Успяла да събере малко пари оттук-оттам — от студентски стипендии, с хранене в университетския стол (където хлябът, вместо нарязан, е раздробен и където всяка вечер има паниран кашкавал или шницелокюфтета, най-вече сурови, и други такива). По този начин Сритя успяла да се приготви тайно за път.
— А! Тя изчезнала! — сигурно такава била фразата, изречена със смесица на учудване и уплаха, а и на още какви ли не усещания, когато родителите й разбили една сутрин вратата на стаята й, тъй като много време не се била появявала.
Да имах по-добра памет, щях да ви предам по-точно разказа на Сритя. А ако съм бил по-досетлив тогава, то съм щял да взема магнетофона си и сега дума по дума да ви предавах разказа. Както и да е. Важното е, че съм запомнил същественото.
— Накрая го открих пак в нашия град. Всичко беше свършило.
— Пак ли беше пролет?
— Да, тя ни преследва.
— Защо?
— Поне тогава чувствам най-силно. Затова.
— А през останалото време?
— Може и да съм меланхолична. Не знам.
— Сигурно ти прави силно впечатление пролетта?
— Трудно е да се каже. Защо?
— Пиша книга за Юрай. А там участва и пролетта.
— Като главен герой ли?
— Мисля, че не.
— Като символ, може би.
— Не, не! Това ще го кажат критиците. Но, моля те, не им вярвай.
— Понякога те казват истината.
— Е, да, но…
— Искаш да кажеш, че този път…
— Да, точно така. Виж какво. Това мислех да ти го кажа, но нямаше как по-рано. Юрай ме помоли да не пиша книга само за него или нещо такова. Не си спомням вече. Знаеш, той е скромен.
— И какво стана?
— Просто реших да направя нещо по’ така… Не знам дали разбираш.
— Нещо по-художествено?
— Може би. Не знам какво ще излезе.
— Скоро ли ще завършиш?
— Не знам. Това зависи от Юрай. Малко неща ми разказа за себе си.
— Да, той не обич да говори. А сега, докато не се е върнал, аз също не мога да говоря за него. В това отношение сме единодушни.
— Добре, тогава ми кажи нещо за приятелите му Янеш, Филип, Иво.