Вселенно безброй азове (Срещи с Юрай Ацей)
- Автор: Стоянов Хари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вселенно безброй азове (Срещи с Юрай Ацей)». Краткое содержание книги:
Но доста от студентите бяха докопали вече оръжие и първи започнаха да стрелят, скрити зад бронетранспортьорите. Паника и безредие. Кой накъде стреляше — не се виждаше. Вромел беше ранен. Орекс, с изваден револвер, гърмеше във въздуха.
Тогава се зададоха демонстрантите. Пред тях подтичваха журналистите с камери и фотоапарати.
Стрелбата на стадиона зачести. Няколко хеликоптера се отправиха натам.
Морето от хора се изливаше от улиците пред стадиона. Площадът се изпълваше с решителни погледи. Халатите бяха объркани и стреляха напосоки.
Изведнъж от стадиона изскочиха няколко младежа с автомати!
— Юрай! — се понесе от човешките вълни.
Един хеликоптер димеше зад трибуните.
— Юрай!
Петнистите халати, с вдигнати ръце, обезоръжени, влизаха в стадиона, където се търкаляха труповете на Вромел, Орекс, Томаж Бора, предателя, и на още много нашественици.
Боготворената валута не беше чак толкова силна. Погледнете само площада пред градския стадион. Толкова хора! Замаяни от щастие!
Никой не можеше да спре това море. Сякаш и аз съм сред него! Усещам дъха на хората. Виждам горещите им погледи. Сякаш чувствам как южната им кръв тупти в жилите им. Да, аз съм тук! И вие сте с мен. Помислете! Обърнете се, огледайте се. Нима не познавате тази девойка с разпусната дълга светлокестенява коса и топли очи? Това е Сритя! Очите й търсят Юрай. Тя е чула името му, излязло от много уста. Неговото име ли е? Тя все още не знае. Но като че ли предчувства. Нещо топло се разлива по тялото й. Аз съм там, но няма как да й кажа, разделят ни десетки тела — жива вълна в едно живо море!
Вече няма страшно. Победата е наша! Но сигурна ли е?
Дори и да не е, нашите сърца са слети в един ритъм. Погледите ни са един. Юмруците ни са един пестник, застрашително вдигнат срещу падналия враг. Той е още силен, има и онази боготворена от предателите и подлеците валута.
Опитвам се да си проправя път напред. Трудно ми се удава.
След малко вече виждам Юрай. Вдигнали са го приятелите му. Той размахва автомат.
И изведнъж усетих пролетта!
Наистина, усетих я — с мириса на море и милиони цветове, с топлото слънце и песента на птиците. Всичко това смесено с гласовете на хиляди хора. Аз бях пиян от щастието на това човешко море. Празникът беше дошъл. Празникът на една закъсняла, неусетена пролет.
Спомнете си онова утро, когато петнистите танкове разтърсваха града и трясъкът на вериги и двигатели заглуши щастливите звуци на пролетта.
Сега пак е пролет.
Изведнъж опиянението ни прехвърля през годините.
На същия площад.
В този слънчев град.
На брега на едно искрящо се море.
И ухание на пролет!…
Не, не мога повече! Знаете слабостта ми. Не съм на себе си. И аз като Юрай ненавиждам военните. Още повече — войната. Макар че много се различавам от него.
А ако има мир? След всичко, което ме омагьоса? Разберете — готов съм да заприличам на Юрай. Но той ме помоли за едно. Поне веднъж да му помогна. Той не понася славата и се чуди как да се спасява от съгражданите си, когато тръгне по улиците.
— Тогава — говори ми той за онова неприятно време, — въобще не мислех, че всичко ще се развие точно така. Това, което си написал в началото на книгата си, може би е горе-долу вярно. Да, защото имената бяха други. Офицерите на халатите, моите приятели… Но това няма значение. Ти си писал книга.
— Да — съгласих се аз.
— Освен това, защо не си променил всичките имена?
— Ами…
— Е, виждаш ли? Ако си ми приятел, сега ще трябва да направиш нещо.
— Какво?
— Да напишеш нещо друго. Остави всичко това. Не го печатай.
— Че какво лошо има?
— Някой може да пострада. Знаеш ли, оня нещастник Томаж Бора…
— Как! Да не би да е жив?!
— Не, но някой от неговите… Нали разбираш?
— Няма страшно! Но знаеш ли, казват че бил роднина на Орекс или Вромел. Не знам точно.
— И аз чух, но не знам, дали е истина. Скоро се разбраха доста неща. Аз открай време не обичам валутата, но онзи нещастник умираше за нея. И преди това го познавах. Дори предполагах, че ще стане такъв. Нещо като че ли ми подсказваше.
— Той е бил ваш колега?…
— Да, за съжаление.
— И добре ли говореше езика?
— Да, по-добре от всичките ми колеги-филолози.
— Смяташ ли, че е било нещо като снобизъм?
— Не мога да кажа. Всъщност, това не е важно.
— Прав си.
— Освен това, той беше страхливец.
— Мисля, че е естествено за него.
— Да, но това му попречи да ме издаде.
— Така ли? Това не го знаех.
— Е, това не е чак толкова сигурно, но той знаеше, че аз водя момчетата.
— Откъде е научил?
— Всички в града знаеха. А той най-лесно е могъл да разбере от някой колега.