Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Огънят, който гони студа. — Сир Маладор Локи извади дългия си меч.

— Светлината, която носи утрото — отзоваха се други и още мечове излязоха от ножниците.

И после всички взеха да вадят мечовете и се вдигнаха близо триста меча, и също толкова гласове завикаха:

— Рогът, който буди спящите! Щитът, който пази владенията човешки!

Чет нямаше избор, освен да присъедини гласа си към другите. Въздухът наоколо се замъгли от дъха им, а светлината на огъня засвятка по стоманата. Остана доволен като видя, че Лорк и Меката стъпка, както и Донел Хил Сладура също се включиха, уж че и те са тъпаци като другите. Това беше добре. Нямаше смисъл да привличат внимание, след като часът им щеше да дойде толкова скоро.

Когато виковете заглъхнаха, той отново чу писъка на вятъра — усилваше се. Пламъците се завихриха и затрептяха, сякаш и на тях им стана студено, и във внезапно настъпилата тишина гарванът на Стария мечок още веднъж изграчи силно:

— Мрем.

„Умна птица“ — реши Чет след като командирите ги освободиха, като предупредиха всички да се нахранят добре и да се наспят. Чет се мушна под купчината си кожи до кучетата, а главата му щеше да се пръсне от нещата, които можеха да се объркат. Ами ако тая скапана клетва вземеше, че вдъхне кураж на някой от тях? Или ако Пол Дребния забравеше и се опиташе да убие Мормон по време на втория пост, а не на третия? Или ако Мейслин вземеше, че се уплашеше, или някой се окажеше доносник, или…

По едно време усети, че се вслушва в нощта. Вятърът наистина звучеше като скимтящо бебе, а от време на време се чуваха и мъжки гласове, конско цвилене, главня, запращяла в огъня. Но друго нищо. „Колко е тихо.“

Лицето на Беса заплува пред очите му. Дощя му се да й каже: „Не ножа исках да ти наръгам. Цветя ти набрах, диви рози, вратиги и жълтурчета, цяла сутрин ти ги брах.“ Сърцето му тупаше като барабан, толкова силно, че се уплаши да не събуди целия лагер. Лед покри брадата и устата му. „Откъде дойде това, с Беса?“ Колкото пъти се беше сещал за нея досега, беше само за да си спомни как изглеждаше, когато умря. Какво му ставаше? Едва дишаше. Да не вземе да заспи? Изправи се на колене и нещо влажно и студено го докосна по носа. Чет вдигна очи нагоре.

Валеше сняг.

Усети как сълзите замръзнаха по бузите му. „Не е честно“ — дощя му се да изкрещи. Снегът щеше да съсипе всичко, което беше нагласил, всичките му грижливи планове. Валеше тежко, на тлъсти бели парцали. Как щяха да намерят в тоя сняг заровените си торби с храната или пътеката, по която, мислеха да тръгнат на изток? „Че то Дивен и Бинън няма да им трябват, за да ни изловят, като тръгнат по дирите в пресния сняг.“ А и снегът скриваше земята, особено нощем. Кон можеше да се спъне в някой корен и да счупи крака си в камък. „Край — осъзна Чет. — Свършено е с нас преди да сме почнали. Загубени сме.“ Край с лордския живот за сина на събирача на пиявици, край с цитаделата, с жените и короните. Само един дивашки меч в корема му и небелязан гроб в мразовитата пустош. „Снегът ми го взима всичко това… проклетият сняг…“