Морето съвсем не се вижда
- Автор: Емар Кристиян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Хаджикосев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето съвсем не се вижда». Краткое содержание книги:
И „временният квартал“ се изсипва. Децата от училището имат безплатни билети една сряда, но другите дни не успяват да приберат в къщи възрастните. Намесва се бандата от гарата и полицията не закъснява да се появи. Студът изопва лицата, ръцете изтръпват, червеникавите газови лампи пърлят бузите и част от гърбовете на касиерките на люлките. Но ония, които излизат от самолетите с виещи сирени, прекрачвайки преградите, са с вкочанясали устни и насълзени очи.
Тя дойде, въпреки настъпващата нощ, щом забеляза, че й липсват двайсет франка от портмонето. На един дъх, по тъмните преки.
— Ще го спипам!
Сигурна е, че имаше тези две банкноти от предната вечер за бутилката с газ. Сигурна е, че е работа на Серж. Но малко ли са тия, дето му приличат по ръст, теснички в раменете? Десет пъти тя се припознава, тича, но се показва друг профил и друг цвят на якето. Тя спира, претърсва с поглед групите, заобиколили плътно някакъв стълб, жонгльори, една моторетка.
Минава зад една шатра, нощта е по-студена, когато е тъмна, а миризмата на пържено става лепкава. Още замаяна, тя не различава двойките в сянката и се връща към шума и светлините. Един високоговорител подчертава „р“-тата: „Радост, радост, радост и смях до припадък!“ Серж трябва да е с бандата от гарата. Видял я е. С тюркоазената рокля, която й подчертава корема, и с вирнатата брадичка, защото търси разправия. Срам го е и той се мушва зад един едър мартиниканец. Тя минава край тях, но дори не знае, че това е бандата от гарата, и продължава, а Серж се срамува още повече, макар и за друго. Какво търси тя тука?
Жози пък мисли за всичко друго, но не и за майка си, тя е в прегръдките на едно момче, което преди един час не познаваше, с вдигната пола над зачервените от студа, та чак морави бедра, освен ако не изглежда така от светлините на манежа. Те са там, седнали и двамата на едно дървено прасе, което се качва и слиза. Майката изчаква да минат пред нея:
— Какво правиш тука, Жози?
В семейството няма много изречения за една и съща ситуация. Лицето на Жози никога не е било красиво, но лицето на учудената Жози е лишено от живот, устата й се отваря, сякаш под тежестта на долната челюст.
— Кажи й да върви по дяволите! — крещи й в ухото момчето, чието име тя дори не знае.
— По дяволите! — крещи Жози на следващата обиколка.
— Слизай веднага!
Прасето се подчинява.
— Ще чуеш ти баща си! Тук не е място! Ще се прибера, когато си искам! — вика отново Жози, като минава край нея.
— Няма да допусна да ми говориш така!
Децата й могат да й кажат „По дяволите!“ или нещо още по-лошо, без разговорът да се прекъсне, но ако грубо изразят желание, противно на нейното, тя вече не понася „езика им“ и се залавя тъкмо за езика. Най-накрая Жози се прибира, майка й я бута пред себе си като коза по стръмна пътека. Колкото повече се възкачват по платото, луната се отбулва и железопътните релси в ниското заблестяват. Вече не се чува панаирът. Вятърът духа от противоположната посока и донася соления дъх на морето.
Вече не става дума за Серж и двайсетте франка: сега трябва да знае какво ще каже на бащата.
Те влизат. В кухнята е най-малко 23 градуса. Седнал пред телевизора, бащата слуша транзистора си. Серж прави дупка в ръчния си часовник със зъба на вилицата.
— Бягала си до аптеката и даже не си взела рецептата — подхвърля й той.
Тя веднага отвръща:
— Всички вие ще ме подлудите, хич не е трудно!
Поставяйки гребена си отдясно, тя хвърля поглед към сина си. Кател загасва транзистора, става и се подхилва:
— Не е ли имало днеска някаква кавга в къщи?
Всички са малко смутени.
— Нищо ли не си забелязала, майко? Свих ти два кинта от портмонето, като тръгвах тази сутрин и ти не си ли забелязала? Много ли ги имаш? И аз исках да се позабавлявам, да не съм глупак!
— Това пък какво е?
Тя присяда, не издържа повече. Серж веднага разбра. Жози пък — съвсем нищо, тя се прозява.
Отвъд караваните, разположени из пущинака с развято пране, безредно оградени от американските тежкотоварни камиони, понякога климнали върху спукана гума, има една строителна барака, боядисана в бананово жълто. Вдигнаха я в началото на лятото, а през август, изглежда, в нея живееше една двойка, която ходеше на плажа и простираше хавлиените си кърпи да съхнат върху сгъваеми столове. Често си сменяха колата, жената чакаше дете. Курортисти. Бараката си остана там.
Не е съвсем вярно, че в такива квартали хората се дебнат. Чуваш това, което преградите не заглушават, засичаш оня, който се връща пиян, виждаш на импровизирания паркинг, отъпкан от употреба, че ситроенчето на някой си е смачкано от едната страна. Но никой не дебне зад прозорците. Всеки си има разбирания.