Морето съвсем не се вижда
- Автор: Емар Кристиян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Хаджикосев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето съвсем не се вижда». Краткое содержание книги:
— Събарят колибите и тия изгорели греди, струпани накуп, са още по-тъжни от самите рушевини. Децата ходят там да играят и се връщат като въглищари.
Тя се разведрява, щом градът остане назад.
— Да, обичам полето, дори зиме, както е сега, без листа. Когато бяхме момиченца със сестра ми, в неделя взимахме колелата и ха по един път, ха по друг — озовавахме се на трийсет километра. Знаехме къде има зрели лешници. Друга беше тогава околността. Ходех за риба с брат си, тоя дето се обеси край временните жилища, където сега живеят хората. Аз не бих могла — свикнала съм на простор. Славно време беше. С хляб и сиренце тръгвахме за цял ден. Обичам свободата. И освен това сега съм вързана. Това най-ми тежи.
И все този предизвикателен жест с ръка, прибираща косите към врата:
— Все ми е едно, свободата ми е в главата…
Тя говори като затворничка. Такава си е. Затворничка на своя квартал, откакто се е настанила там, поради липса на пари. На незаконния си мъж, поради липса на средства за живот, живота на седем души. На шестте си деца, поради липса на информация навреме.
— Да живея на село ли? Не искам. Договорът ще бъде на името на Кател и той може да ме изхвърли!
Всичко, което притежава, е договорът за тази паянтова постройка от следвоенно време, от годините на бързите акции за временно настаняване. Договор, който можеше да бъде прекъснат сто пъти поради забавяне на наема, но не беше, ала може би ще бъде прекъснат утре, но така — ден след ден — е единствената й сигурност.
— Дори да ми дадете къща…
Дали би й се искала къща с истинска баня, с розови храсти и с гледжосана котка на покрива?
— Какво би променило това? Кател ще прави своя цирк, дечурлигата ще изпочупят всичко, аз ще си бъда все така вързана и ще имаме още по-малко пари!
Пътуване ли? И след това да се върне? Да спечели на конните надбягвания би било чудесно. Би похарчила всичко за няколко дена. Защото ако е дума за проблемите й, тя би могла цял живот да ги урежда. А пък й е дошло до гуша да слуша за уреждането им.
— Колко пъти са ме съветвали да посадя цветя отпред и зеленчуци отзад. Но аз предпочитам да купя стръкче момина сълза за седемдесет сантима, както за първи май. Ще изляза, ще изпитам удоволствието да го подаря, а пък ако не мога, минавам и без това.
Тя не може да има желание само за едно нещо.
— Нямате представа какво ми се случи — пришепна тя на съседката, която живее на същата уличка, на ъгъла при дряновете, и после се прибра. Няма да го каже на никого. Малката Надин беше изнасилена от съседа в пристройката. Четирийсет и пет годишен мъж, който работи в предачницата.
— Един път съм излязла! И като си помисля, че заедно залагахме на конните преди няколко години…
Надин бели картофи.
— Стига, миличка.
Надин си слага верижката, тя винаги е с изгризани нокти, лакирани в тъмночервено, научила се е да ходи с изпъчени гърди и да се кипри — майка й я проследява с очи. Надин прекрачва гишето и изчезва.
Да се оплаче? Ами че то е срамота от децата. Да отидат на лекар? Хайде да почакаме. Дали пък да не говори с него?
— Аз не му говоря, откакто не ми дойде на една среща и като не го засякох вече. Дори не поздравява или разправя, че съм курва.
Изправена на завоя на алеята, майката гледа как се отдалечава госпожа Янсен с малката си кожена шапчица и с палтото си с лилави ресни.
— Малко индианско пада, дума няма, обаче тя си е ексцентрична, клетата. Още първата година, когато водеше неделното училище на Жаник, го имаше, спомням си. Сега е в „Швейцарската хижа“, дома за пенсионери.
Възрастната жена се извръща и прави знак с ръка, майката й махва в отговор и се прибира със скръстени на гърдите, здраво притиснати ръце, както всеки път, когато излиза, без да се наметне.
— Когато тя престане да идва дотук, аз ще ходя. Нима да я оставя. Днес беше много доволна, защото й бях заделила една торба от Католическата помощ. Лъскавичка, съвсем като нова, опитвам се да я глезя мъничко. Мисля, че си няма никого тук; не се е върнала в своята страна, мъжът й е бил консул, гробът му е точно на ъгъла срещу паметника на бившите бойци до моргата. Ходи дотам пеш. Казвам й: „Скъпа, това не е вече за вашата възраст, взимайте такси!“ — трябва да има добра пенсия. Обичаше много Жаник, знаеше как да го подхване, каза ми, че му плетяла чорапи. Но с Надин изобщо не потръгна. Тъй че всички са кръстени, но само половината получиха първо причастие. Госпожа Янсен ми каза, че трябвало да държа здраво Надин и останалите, но самата тя не е настоятелна, тя е самата доброта. Всеки случай, сега, като е в „Швейцарската хижа“, вече не води неделното училище.