Морето съвсем не се вижда
- Автор: Емар Кристиян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Хаджикосев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето съвсем не се вижда». Краткое содержание книги:
— Ще накъсаш ли трева за зайчоците? — питаше я Деде, когато пред училищния вход се разпиляваше тяхната редица, на най-големите, 13–14-годишните.
— Може.
Деде беше смешен изобщо. Не беше от селото. Семейството му го беше изпратило у някакъв кръстник през войната и после той беше останал при него. Вече не твореше за Париж, както в началото, но казваше „зайчоци“, имаше малки кръгли очила и широки панталони, пристегнати с колан.
Те вървяха покрай канавките да пълнят един чувал с фий — със захабен нож и изтръпнали пръсти.
— Тази нощ ще има слана — предсказваше той, — гледай чайките зад плуга.
— Какво те засяга дали ще има слана тази нощ?
— Нищо. Бих искал винаги да живея на село.
— Винаги тук ли? — Над прясно изораните ниви тя гледаше червеникавите и синкави храсталаци.
— Винаги на село и винаги с тебе.
Беше казал това и я беше целунал. Рамото му беше твърдо, мършаво. Миришеше на маслени сладки. Не беше първото момче, което я целуваше, но спираха дотук, бяха 13–14-годишни като нея. Щеше да се случи нещо, ако беше мъж. Един от ония набити мъже, чиято работна престилка не им е по мярка и прави ръцете им като на дебели бебета. С пожълтял фас в ъгълчето на устните и с примижаващи очи, когато пушат или търсят нещо в портфейла си. Тя си ги представяше с все повече подробности, като заспиваше: широк врат над меката яка, протрита кожа на лактите. Изобщо — мъж! Като си помислеше, ония, които й харесваха, бяха при бензиностанцията. Шофьори на камиони. Механици. Но не и земеделци или пък земеделци, които приличаха на механици.
Деде никога няма да бъде такъв. Бузите му ще са винаги гладки, а адамовата му ябълка подскача като на младо попче. Но пък Деде няма никога да я бие. Той беше от друг свят. У тях биеха. Когато беше малка, майка й я биеше повече от сестра й. И много често нощем тя сънуваше. Сънуваше, че бие баща си. Той седеше на масата, тя знаеше, че е вързан, и го биеше. Усещаше, че ръката й се вдига и пада, движението й се ограничаваше от разстоянието, което ги делеше, но тя нямаше никакво впечатление за съпротива. Сякаш не се натъкваше на нищо. Виждаше само как се свива челюстта на баща й. Тя не знаеше защо му има зъб. Никога нищо не й беше направил, никога не й беше говорил. Боледуваше от тежка неврастения, от дълго време беше в лудницата.
Един ден, връщайки се на обед — тя ще си спомня цял живот, дори да иска да го забрави, — завари баща си седнал на масата. Той я целуна. Тя чу гласа му: „На малката ще й прилошее.“ Само това.
Следобеда остана в леглото, защото краката не я държаха. Бяха я сложили да си легне облечена.
— Не заради мене припадна! Нали?
Югет погледна майка си срещу светлината и притвори очи. Дълго време остана сама, плачеше без глас, без да може да спре, щеше да се стопи напълно. Тя искаше да се стопи. Да не помръдне. Да е сънувала.
Той дойде да я види на мръкване. Какъв беше дребен и мършав със смачкания си каскет, като чиния, тя не си го спомняше такъв. Сълзите й потекоха отново. Той не ги видя, защото не запали лампата. Чу само, че носът й беше запушен. Когато се събуди, те навярно вече бяха вечеряли.
Откъм кухнята се дочуваше гласът на майка й и — по-неясно — тоя на баща й.
Югет стана, зъзнейки по престилка, прекоси празната спалня и се спря зад открехнатата врата.
— Ами ако…
Майка й крещеше, а той се опитваше да обясни. Тя подхващаше, без да го слуша:
— Ами щом не можеш да работиш, връщай се в болницата!
Той говореше доста тихо и Югет не разбираше всичко. Но тя беше сигурна, че е прав.
— Само кажи това и ще напиша на доктора. Ще те затворят. Малко ли ти беше електричеството?
Тя побутна вратата и видя баща си. Беше обхванал главата си с длани, подпрени на кухненската покривка.
Когато по-късно тя си спомни тази сцена, си каза, че беше влязла, че се беше нахвърлила върху майка си, викайки: „Млъкни! Спри! Млъкни!“, и се опита да забрави, че беше оставила да ридае от страх и слабост единственото същество, което обичаше. Но човек не винаги знае за тези неща.
Последната седмица от февруари камионите заграждат пущинака, който обикновено служи за паркинг. Оранжевите и сините палатки се разпъват като парашути над количките на „Лунапарк“ и манежите. Пристигат лавкаджиите, продавачки на захаросани бадеми и вафли, проточват се стрелбища, лотарийни колела, кукли, които съвсем не приличат на кукли, но увековечават представата за печалба на панаир: корав тюл и начервосана уста. Всичко изпъква внезапно под острата светлина на множество електрически крушки, докато високоговорителите подхващат звуковата битка — празникът започва.