Сестричките от Елурия
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сестричките от Елурия». Краткое содержание книги:
Ударите заваляха по цялото му тяло, сякаш мутантите искаха не само да го умъртвят, но и хубаво да го начукат като шницел. Съзнанието му се обви в черна пелена, несъмнено смъртта; мелодичното жужене на насекомите, откъслечният лай на кучето и подрънкването на камбанките на църковната врата се смесиха в омайна песен. После и тя заглъхна и всичко потъна в мрак.
II. Възземане. Окачен. Бяла красота. Другите двама. Медальонът.
Завръщането на Стрелеца в света никак не приличаше на свестяване след удар, което му се бе случвало неведнъж, но не беше и като събуждане от сън. Беше по-скоро като въздигане.
„Сигурно съм умрял — рече си в просъница, когато способността му да мисли частично се възвърна. — Умрял съм и се възземам в отвъдното, каквото и да е то. Само това ще да е. А това, което чувам, сигурно са песнопенията на мъртвите души.“
Мракът изтъня и скоро доби графитеносивия оттенък на буреносен облак, сетне съвсем избледня и се превърна в перленосива мъгла. Накрая се избистри като равното лъчисто сияние в гъста мъгла миг преди слънцето да я разкъса. Стрелецът през цялото време имаше чувството, че се въззема, сякаш носен от бавно, но силно течение.
Това усещане постепенно отслабваше, ярката светлина зад клепачите му се усилваше и Роланд най-сетне повярва, че все пак е жив. Най-вече заради пеенето. Онова, което чуваше, не беше хорът на мъртвите души, нито на небесните ангели, за които често говореха свещениците на онзи човек Исус, а жуженето на насекомите. Онези, дето напомняха на щурци, но песента им беше по-мелодична. Онези, които чу в Елурия.
При тази мисъл отвори очи.
Видяното доста разколеба увереността му, че е жив — намери се потънал сред бяла красота и в почудата си дори се запита дали не се носи върху бяло облаче в слънчевото небе. Пискливото жужене на насекомите го заливаше отвсякъде. Всъщност вече чуваше и звъна на камбанките.
Понечи да извърне глава и цялото му тяло се разлюля, сякаш бе впрегнат в хомот, който дори проскърцваше. Нежната песен, която му напомняше за песента на щурците в ливадите при залез слънце у дома, в Гилеад, се разстрои и секна. Във възцарилата се тишина Роланд почувства силна болка, която сякаш израстваше от гръбнака му подобно на дърво. Не можеше да си представи пламтящите му клони, но стволът със сигурност беше гръбнакът му. Несравнимо по-остра болка обаче раздираше прасеца му — в цялото си объркване обаче не можеше да определи кой от двата. „Сигурно е от боздугана с пироните“ — предположи. И главата го болеше. Имаше чувството, че черепът му е като натрошена яйчена черупка. Извика и почти не можа да повярва, че дрезгавото грачене излезе от собственото му гърло. Стори му се, че в далечината проехтя и едва доловимият лай на кучето с кръста, но най-вероятно си въобразяваше.
„Умирам ли? Може би се пробуждам за последен път и вече съм на прага на смъртта.“
Нечия длан погали челото му. Чувстваше допира й, но не я виждаше — пръстите нежно следваха гънките на кожата и тук-там спираха да разтрият някоя цицина или драскотина. Ласката и бе нежна като глътка студена вода в горещ летен ден. Клепачите му се притвориха, но в миг го прониза кошмарно подозрение — ами ако ръката, която го гали, е зелена, а собственичката и е с развлечена червена жилетка, в чиято пазва се полюшват провиснали цици?
„И какво като е тя? Какво можеш да направиш?“
— Кротко, човече — изрече нежен глас на млада жена… може би дори девойка. Във всеки случай Роланд веднага си спомни Сюзан от Меджис, която говореше по особен, старинен начин.
— Къде… къде…
— Ш-шт, не мърдай. Още е твърде рано.
Болката в гърба поутихваше, но Роланд продължаваше да си я представя като дърво и сякаш кожата му беше короната, която леко се поклаща на ветреца. Как бе възможно?
Отказа се да размишлява над този или който и да било друг въпрос и се съсредоточи върху малката хладна длан, която галеше челото му.
— Ш-шт, не мърдай, хубавецо, Господ да те поживи. Тежко си ранен. Не мърдай. Изцери се.
Кучето бе престанало да лае (ако изобщо е лаело) и Роланд отново долови слабото проскърцване. Напомняше конски повод или нещо подобно,
(клуп)
за което никак не му се искаше да мисли. Вече му се струваше, че чувства натиск под бедрата, на кръста и… да… на раменете.
„И все пак не лежа. Като че ли вися над самото легло. Как е възможно това?“
Сигурно е провесен в примки. Смътно помнеше, че като хлапак беше видял един човек да виси в подобно приспособление в конската лечебница зад Великата зала на Гилеад. Човекът — един от конярите, беше получил толкова сериозни изгаряния при пожар с керосин, че не можеше да лежи на легло. В крайна сметка почина, но дълго се мъчи — две нощи подред писъците му раздираха благоуханния летен въздух.