Сестричките от Елурия
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сестричките от Елурия». Краткое содержание книги:
Прахолякът заглушаваше стъпките им като килим. Кучето го нямаше да го предупреди и ако Топси не му бе направил тази услуга да издъхне в подходящия момент, зелените можеха да се промъкнат и да го нападнат в гръб, без въобще да ги забележи. Нямаха револвери — бяха въоръжени само с тояги. Повечето носеха крака на маси и столове, но забеляза и едно приспособление, което изглеждаше специално пригодено за бой и явно беше задигнато отнякъде — цялото беше набучено с ръждиви пирони, сигурно е принадлежало на бияча от „Въртоглавото прасе“.
Роланд вдигна револвера и се прицели в съществото по средата на редицата. Вече чуваше провлечените им стъпки и хрипливото им дишане. Гърдите им свиреха, сякаш страдаха от астма.
„Най-вероятно са изпълзели от мините — предположи Роланд. — Някъде наблизо има радиеви мини. Това обяснява цвета на кожата им. Питам се как слънцето не ги е убило досега.“
В същия миг крайният в редицата — създание, чието лице приличаше на разтопена восъчна свещ — действително пукна… най-малкото припадна. Изправи се на колене (Роланд вече беше почти сигурен, че е мъж), изкряка като пуяк и протегна ръце към съседното изчадие — изрод с грапава гола глава и цвъртящи аленочервени рани на врата. Без да удостои падналия си събрат дори с поглед, онзи продължи да наблюдава Роланд с мътните си очи, тромаво пристъпяйки насреща му с останалите.
— Стой на място! — викна Стрелецът. — Пазете се, ако ви е мил животът! Хубавичко се пазете!
Обръщаше се най-вече към крайния в редицата, пременен с вехти червени тиранти, парцалива риза и мърляво филцово бомбе. Този хубавец имаше едно здраво око, което бе вперил в него с ужасяваща, неприкрита лакомия. Съществото в съседство — вероятно жена, съдейки по нещастните израстъци, провиснали изпод жилетката и — го замери с крак от стол. Прицели се добре, но не и достигнаха десет метра.
Роланд натисна спусъка и отново стреля. Първият куршум подплаши куцото куче; вторият се заби в нозете на Бомбето и засипа износените му обуща с прахоляк.
За разлика от кучето зелените не побягнаха, а спряха и втренчиха в Роланд притъпените си лакоми погледи. Нима изчезналите граждани на Елурия са свършили в стомасите на тези уроди? Не му се вярваше… макар отлично да съзнаваше, че подобни създания нямат скрупули относно изяждането на хора. (Може би дори не ставаше дума за канибализъм — подобни изчадия надали могат да се смятат за човешки същества, каквито и да са били преди това.) Бяха твърде мудни и затъпели. Ако бяха посмели да се върнат в града, след като шерифът ги бе изгонил, сигурно щяха да бъдат изгорени или претрепани с камъни.
В желанието си да освободи и другата си ръка, за да измъкне и втория револвер, ако противниците му не се вразумят, Роланд машинално напъха фината златна верижка с медальона на мъртвото момче в джоба си.
Продължаваха да се пулят насреща му, а неестествено изкривените им сенки ясно се очертаваха в прахта. Какво да прави? Да ги прати да си вървят, откъдето са дошли? Надали ще го послушат, а и по-добре да ги държи под око. Така поне отпадаше въпросът с погребението на момчето на име Джеймс.
— Не мърдайте — заповяда им на ниската реч и заотстъпва назад. — Първият, който посмее да мръдне…
Още недовършил, един гигант с космати гърди, набърчена уста като на крастава жаба и нещо като хриле на възлестия си врат — се хвърли насреща му, ломотейки с писклив, неестествено немощен гласец. Може би пък се смееше. Размахваше нещо, което отдалеч изглеждаше като крак на пиано.
Роланд стреля. Гърдите на господин Крастава жаба се огънаха като ръждива ламарина. Той отстъпи тичешком, опитвайки се да запази равновесие, и посегна към гърдите си. Краката му, обути в изцапани червени кадифени чехли, се заплетоха един в друг и гигантът се строполи на земята, надавайки чудати и някак самотни хрипливи звуци. Изпусна оръжието си, претърколи се настрана, понечи да се изправи и отново се просна на земята. Слънцето безпощадно грееше право в отворените му очи и над кожата му, която бързо взе да губи зеления си оттенък, се извиха бели струйки пара. Всичко това бе придружено със съскане като от плюнка, изхрачена върху гореща печка.