Сестричките от Елурия
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сестричките от Елурия». Краткое содержание книги:
Пристъпи вътре, мъчейки се да поема спарения въздух на съвсем малки глътки. Още от прага долови бръмченето на мухите.
Блюстителят на закона разполагаше с една-единствена, но доста просторна килия, в момента празна, чиято желязна решетка зееше. Под нара, изпръскан със същото засъхнало кафеникаво вещество, с което беше белязано и „Търчащо прасе“, се търкаляха кални кожени обувки, едната беше разпрана. Мухите се бяха скупчили именно тук — пълзяха по кафявото петно и смучеха от него.
На писалището беше поставена книга с червена кожена подвързия. Роланд я обърна към себе си — релефните златни букви гласяха:
Поне узна името на града — Елурия. Стори му се благозвучно, но някак злокобно. Всъщност всяко име би прозвучало злокобно при подобни обстоятелства, разсъди Роланд и тъкмо понечи да си върви, когато забеляза някаква врата, заключена с дървено резе.
Приближи се, поогледа я и извади единия от грамадните револвери, затъкнати в кобурите на кръста му. Сведе глава и отново се замисли (както обичаше да казва едновремешният му приятел Кътбърт, колелцата в черепната кутия на Роланд се въртяха бавно, но бяха отлично смазани), след което измъкна резето. Отвори вратата и веднага отскочи назад, готов за стрелба, очаквайки в краката му да се строполи труп с прерязано гърло и избодени очи, жертва на някое ЗЛОДЕЯНИЕ или НАКАЗАНИЕ…
Вътре нямаше нищо.
Е, с изключение на пет-шест раирани ризи, вероятно за затворниците, излежаващи дълги присъди, два лъка, колчан стрели, прашен стар мотор, пушка, на вид неизползвана поне отпреди сто години, парцал… но всички тези вещи не представляваха интерес за Стрелеца. Това бе най-обикновен килер.
Върна се в канцеларията и отново запрелиства регистъра. Дори страниците се бяха затоплили, сякаш бе стоял в пещ, което в известен смисъл беше вярно. Ако главната улица на града изглеждаше другояче, книгата вероятно щеше да съдържа дълъг списък религиозни престъпления, но в действителност не беше вписано ни едно — и нищо чудно; щом светилището на онзи човек Исус съжителства с две кръчми, местното духовенство ще да е било доста разбрано.
Регистърът съдържаше обичайните дребни простъпки, няколко по-сериозни провинения — убийство, кражба на кон, „озлочестяване“ на дама (което сигурно означаваше изнасилване). Престъпникът щял да бъде откаран на някакво място на име Лексингуърт, където да бъде обесен. Роланд не беше чувал за подобно място. Почти на последния ред на списъка се мъдреше следната забележка: „Зелените отблъснати“. Това нищо не му говореше. В последната графа пишеше:
12/Пз/99. Час. Свободен, крадец на добитък, на съд.
Датата беше много странна, „Пз“ вероятно означаваше Пълноземие. Мастилото не беше много старо, горе-долу колкото кървавите петна върху нара в килията, и Стрелецът беше почти сигурен, че Час, свободен, крадец на добитък вече е прекосил поляната, където свършва пътят.
Върна се на улицата под палещите лъчи на слънцето и ажурените гласчета на камбанките. Топси го посрещна с безизразен поглед, сетне отново провеси муцуна, сякаш съзираше в прахоляка на главната улица нещо, годно за паша. Като че ли щеше пак да пасе в този живот.
Стрелецът хвана поводите, изтупа полепналия по тях прах, в избелелите си джинси и продължи по улицата. Наближавайки площада, където в по-спокойни времена сигурно ставаше градският пазар, Роланд долавяше кънтежа все по-отчетливо (още не беше прибрал револвера в кобура, но засега явно нямаше подобни намерения) и най-сетне забеляза някакво движение.
В отсрещния край на площада имаше корито за водопой, издялано от твърда дървесина (някои хора по тези места я знаеха като „секвоя“), което в по-щастливи дни очевидно се захранваше с вода от пресъхнала ръждясала стоманена тръба в южния му край. През ръба на поилката, горе-долу по средата на дървеното корито, беше преметнат крак в избелял сив крачол и разръфан каубойски ботуш.
Окаяният му вид беше заслуга на едро куче, малко по-тъмно от кадифения крачол, закриващ ботуша. При други обстоятелства псето отдавна да го е смъкнало, но стъпалото и прасецът сигурно бяха подпухнали от жегата. Във всеки случай кучето бе на път да прегризе препятствието. Впиваше зъби в ботуша и го дърпаше насам-натам. От време на време токът се удряше в дървеното корито и издаваше кух кънтеж. Явно идеята за ковчега не е била толкова далеч от истината.