Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
— Ама не мога да напусна града точно сега! — отчаяно се отбраняваше Ваймс. — Толкова неща имам да свърша!
— Именно затова Сибил иска да се махнеш от града — поклати глава Ветинари.
— Но новата полицейска школа…
— Сър, там всичко вече е наред — увери го Керът.
— Ами цялата система за свръзка с пощенски гълъби е оплескана…
— Сър, налучкахме решението — просто им сменихме зоба. Пък и сигналните кули ни служат добре.
— Трябва да организираме най-сетне Речната стража…
— С вързани ръце сме още седмица-две, сър, докато не прокопаем в реката канал поне колкото да мине лодката.
— Ами канализацията в участъка на Улицата на чревцата…
— Извикахме водопроводчиците, сър.
Ваймс съзнаваше, че претърпя поражение. Всъщност загубата му беше в кърпа вързана след намесата на Сибил, защото тя беше като несъкрушима обсадна кула пред защитната стена на възраженията му. Той обаче държеше да падне с бой.
— Знаете, че не ме бива за дипломатически раздумки.
— Напротив, Ваймс. Както разбирам, ти си слисал до онемяване целия дипломатически корпус в Анкх-Морпорк. Не са свикнали с недвусмислено откровени изказвания. Какво беше изтърсил на истанцианския посланик миналия месец? — Патрицият порови в книжата на бюрото си. — Оплакването му беше тук някъде… А, да. По темата за нахлуване на въоръжени отряди през река Слипнир си отбелязал, че още при следващия случай той, тоест посланикът, цитирам: „ще си ходи у дома с линейка“.
— Съжалявам, сър, но денят пак беше от ония, безкрайните, а той направо ми лазеше по…
— Скоро след това — прекъсна го лорд Ветинари — техните въоръжени сили се оттеглиха толкова назад, че почти нахлуха в отсрещната съседна държава. Налага се да отбележа, че твоята реплика е съвпаднала само по същество с мнението ми по въпроса, но поне е била кратка и изчерпателна. Освен това си изгледал посланика много заплашително.
— Че аз така си гледам през цялото време.
— Няма спор. За наш късмет в Юбервалд е достатъчно да гледаш приветливо.
— Не искате да ръся приказки от рода на „Я ни продайте цялата си лой, ама почти без пари!“, нали? — посърна Ваймс.
— От теб не се иска да водиш никакви преговори С това ще се занимава един от моите чиновници който ще поддържа временното ни посолство и ще обсъжда подобни теми с равните нему подчинени на различните властници в Юбервалд. Всички чиновници говорят един език. Ти само си придавай възможно по-дукски вид. Разбира се, ще имаш и свита. Тоест придружители — обясни Патрицият разпознал изражението в очите на Ваймс. — Които ще тръгнат с теб. Предлагам сержант Ангуа, сержант Детритус и ефрейтор Дребнодупе.
— О, да — закима сговорчиво Керът.
— Извинявайте, дали не пропуснах нещо от разговора? — намръщи се Командирът на Стражата.
— Върколак, трол и джудже — подсказа Керът. — От етническите малцинства, сър.
— Които в Юбервалд са етнически мнозинства — напомни Ветинари. — Доколкото знам, и тримата служители произхождат оттам. Присъствието им ще говори много за нашия град.
— Засега нищо не ми е прошушнало — заинати се Ваймс. — Предпочитам да взема…
— Сър, това ще покаже на жителите на Юбервалд, че Анкх-Морпорк е общество на много култури, нали? — подхвърли Керът.
— О, чатнах най-после. И те са като нас, значи можем да завъртим някоя сделчица с тях — кисело отсъди Командирът на Стражата.
— Понякога — започна недоволно Ветинари — ми се струва, че насаденият в Стражата цинизъм е… е…
— Недостатъчен ли? — любезно се досети Ваймс. В отговор чу само мълчание. — Добре — въздъхна той — не е зле да отида и да си излъскам топките на дукската коронка, а?
— Дукската коронка, ако не съм забравил хералдическите традиции, е лишена от топки. Затова пък е доста… зъбата. — Патрицият побутна през бюрото малка купчинка книжа, увенчана с покана, обрамчена със златни ленти. — Чудесно. Ще наредя да изпратят съобщение по кулите незабавно. По-късно ще бъдеш инструктиран подробно. Непременно предай моите благопожелания на дукесата. А сега, моля, не ми позволявайте повече да ви отнемам времето…
— Всеки път го казва — сумтеше Ваймс, докато двамата с Керът слизаха по стълбите. — Знае, че не ми харесва да съм женен за дукеса.
— Бях останал с впечатлението, че вие и лейди Сибил сте…
— О, голяма радост ми е да съм женен за Сибил — убедено отсече Ваймс. — Само с дукесата трудничко свиквам. Тъй, къде са нашите хора тая вечер?
— Ефрейтор Дребнодупе е дежурна по гълъби, Детритус е нощен патрул със Суайърз, а Ангуа има специална задача в Сенките. Нали помните? Онази, която изпълнява заедно с Ноби?