Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
— Звучи смислено.
— Сяда на Гранитната пита, за да го коронясат. На нея седи и когато отсъжда, защото всички Низши крале са постъпвали така още от времето на Б’хриан Кървавия топор преди хиляда и петстотин години. Гранитната пита дава… авторитет.
Ваймс закима начумерен. И в това имаше свой смисъл. Постъпваш по някакъв начин, защото същото се прави открай време, а обяснението гласи: „Но нали винаги е било така?“ Цял милион мъртъвци не може да са бъркали, нали?
— Избират ли го или по рождение си е крал?
— Донякъде е правилно да се каже, че го избират — съгласи се Керът. — В действителност обаче цяла тълпа старейшини сред джуджетата уреждат избора помежду си. След като изслушат и други джуджета, разбира се. Сондират мнения, така да се каже. По традиция е от някой голям род. Но… Ъ-ъ…
— Да?
— Този път не е същото. Нервите напоследък са малко… поизопнати.
„Ето, ето…“ — подсмихна се Ваймс.
— Значи е избран не който трябва?
— Някои джуджета биха отговорили „да“. По-скоро целият процес бе подложен на съмнение. От джуджетата в най-големия джуджешки град извън Юбервалд.
— Чакай да позная. Сигурно е оня в посока към Главината на Диска…
— Анкх-Морпорк, сър.
— Как тъй? Не сме джуджешки град.
— Сър, тук джуджетата вече са петдесетина хиляди.
— Сериозно?
— Да, сър.
— Ама сигурен ли си?
— Да, сър.
„Сигурен е, защо ли питам. Нищо чудно и да им знае имената до последното.“
— Опитайте се да разберете, сър — продължи Керът. — Разгоря се принципен спор. За определението що е джудже.
— Е, някои биха изтъкнали, че поначало думата „джудже“ означава…
— Не, сър. Проблемът не е в ръста. Ноби Нобс е по-дребен от немалко джуджета, но него поне не смятаме за джудже.
— Трудничко е да го смятаме и за човек.
— Ето ви и друг пример — аз също съм джудже.
— Виж какво, Керът, отдавна се каня да си поприказвам с тебе за тия…
— Осиновен и възпитан от джуджета. Сър, за джуджетата аз съм джудже. Познавам ритуала на к’закра, известни са ми тайните на х’рагна, умея правилно да ха’лквам моята г’ракха… Значи съм джудже.
— А какво означават тия думи?
— Не мога да споделя това с никого, който не е джудже. — Керът тактично се дръпна от пътя на димната струя. — За съжаление някои от планинските джуджета смятат, че напусналите планините не са същински джуджета. Този път изборът на крал бе определен от възгледите на джуджетата в Анкх-Морпорк и на мнозина в родните мини това изобщо не им е по сърце. Подклаждат се раздори. Спречквания между родовете. Много бради бяха оскубани.
— Я гледай ти…
Ваймс не позволи на усмивката си да проличи.
— Не е забавно, ако сте джудже.
— Извинявай.
— Опасявам се, че новият Низш крал само ще влоши положението, макар и да му желая успехи и благополучие, разбира се.
— Корав тип ли е?
— Ъ-ъ… Сър, след като някое джудже се е издигнало дотам в обществото, че изобщо го смятат за достоен кандидат да носи кралския товар, едва ли е пяло цял живот „Ойларипи“ и е превързвало ранените животинки в гората. Но според джуджешките възгледи крал Рис Риссон има съвременно мислене, макар и да чувам, че никак не харесва Анкх-Морпорк.
— Явно е с остър ум.
— Както и да е… Изборът ядоса мнозина от… по-традиционно настроените, които се надяваха новият крал да е Албрехт Албрехтсон.
— Който не е със съвременно мислене, тъй ли?
— Според него дори излизането на повърхността опасно се отдалечава от поведението, присъщо за едно джудже.
Ваймс въздъхна.
— Керът, вече не се съмнявам, че проблемът е сериозен, но не е мой. Нито пък твой, ако ще и да си джудже. — Почука с нокът по витрината на Питата. — Копие, а? Убеден ли си, че не е истинската?
— Сър! Има само една истинска Пита. Ние я наричаме „видимото и съкровеното“.
— Че кой ще познае, ако копието е майсторски направено?
— Всяко джудже, сър.
— Само се шегувах.
Долу, при сливането на двете реки, имаше селце. Значи и лодки.
Е, засега успяваше. По белите склонове зад гърба му не се мяркаха тъмни силуети. Колкото и да бяха надарени, нека опитат да се надплуват с лодка…
Плътен сняг хрущеше под краката му. Той подмина, олюлявайки се, грубо скалъпените колиби, видя пристана и лодките, пребори се със замръзналото въже на най-близката, сграбчи едно весло и се избута в течението.