Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
Срещаха все повече джуджета по улиците и Ваймс тутакси разпозна признаците. Джуджетата имаха много забързан и делови вид, освен това се разотиваха от едно и също място.
— Веселбата е свършила — установи Командирът на Стражата, щом завиха по пресечката. — Личи си по внезапното нарастване на броя на невинните минувачи.
Каквото и да се бе случило, размахът на безредиците си го биваше. Улицата беше осеяна с отломки и с внушително количество джуджета. Ваймс поспря.
— За трети път им е тая седмица. Какво ги прихваща?
— Трудно е да се каже, сър — сподели Керът.
Ваймс пак го изгледа косо. И капитанът бе отгледан от джуджета. Отгоре на всичко упорито отбягваше лъжите.
— Не е същото като „не знам“, нали? — подхвърли Командирът на Стражата.
Керът се смути.
— Мисля, че е… нещо политическо.
Ваймс се взря в брадвата, стърчаща от близката стена.
— Е, поне това ми е ясно…
Някой вървеше към тях — вероятната причина за края на стълкновенията. Ваймс не бе виждал по-огромен трол от редови стражник Шпат, който просто надвисваше. Въпреки размерите си той не изпъкваше в тълпата, защото сам заемаше мястото на цяла тълпа. Хората често не го виждаха, защото отблизо беше необгледен. Подобно на немалко едри особи беше инстинктивно благ, забележимо свенлив и склонен да се вслушва в околните. Ако съдбата му бе отредила да влезе в някоя банда, щеше да е биячът. В Стражата изпълняваше ролята на противоударен щит. Неколцина по-дребни стражници надничаха иззад него.
— Като гледам, почнало се е в закусвалнята на Гимлет — установи Ваймс. — Запиши показанията му.
— Няма смисъл, сър — твърдо възрази Керът. — Той нищо не е видял.
— Ти откъде знаеш? Още не си го питал.
— Знам, сър. Нищо не е видял. И нищо не е чул.
— Докато побойниците са му трошили заведението и са се пердашили на улицата ли?
— Именно, сър.
— О, светна ми. Няма по-глухи от ония, дето не щат да чуят.
— Да, сър, стигнахте до същината. Вижте, сър… всичко вече е спокойно. И не ми се вярва някой да е пострадал тежко. Така е най-добре, сър. Моля ви…
— Капитане, това ще да е някоя от вътрешните дрязги на джуджетата, познах ли?
— Да, сър…
— Ние обаче се намираме в Анкх-Морпорк, капитане, а не в някоя планинска мина. Работата ми е да пазя реда и спокойствието, а тук и едното, и другото хич ги е нямало. Какво ще кажат хората, ако зачестят сбиванията по улиците?
— Ще кажат, сър, че е отминал поредният типичен ден в живота на големия град — някак вдървено отвърна Керът.
— Ами да, какво друго да очакваме от тях. И все пак… — Ваймс докопа едно стенещо джудже. — Кой започна бъркотията? — попита настойчиво. — Не съм в настроение да ме разиграват. Хайде, искам да чуя името!
— Аги Чукокрадеца — смънка джуджето, което трескаво се мъчеше да избяга.
— Бива — смили се Командирът на Стражата и го пусна. — Керът, запиши показанията.
— Няма, сър.
— Моля?!
— Сър, в града няма никакъв Аги Чукокрадеца.
— Всяко джудже тук ли познаваш?
— Повечето, сър. Но Аги Чукокрадеца ще намерите само в дълбоките минни тунели. Той е един вид палаво духче, сър. „А това го заври, където Аги отмъква въглищата“ означава…
— Досещам се — прекъсна го Ваймс. — Значи току-що чух, че подстрекателят е един познат на приятеля на баджанака?
Джуджето се бе шмугнало предвидливо в най-близката пресечка.
— Всъщност… да, сър. Извинете ме за момент. — Керът мина от другата страна на улицата и извади двете бели хилки изпод колана си. — Искам да пусна съобщение.
— За какво?
— Ами, сър, вече накарахме Патриция да ни чака, затова е по-учтиво да го осведомим, че ще закъснеем.
Ваймс извади часовника си от джоба и го зяпна. И този ден се оказа твърде напечен… което можеше да се каже за всички негови дни.
В самия строеж на Вселената е вградено правилото, че човекът, който винаги ви е карал да го чакате десет минути, точно в деня, когато вие закъснеете с десет минути, ще се е освободил по-рано и многозначително няма да спомене нищо за случката.
— Сър, съжалявам за закъснението — изрече Ваймс, щом влязоха в Правоъгълния кабинет.
— О, нима закъсняхте? — отрони лорд Ветинари и вдигна поглед от книжата. — Наистина не забелязах. Надявам се, че няма сериозни произшествия.
— Гилдията на шутовете се запали, сър — съобщи Керът.
— Много ли са жертвите?
— Не, сър.
— Е, това е щастлив завършек — внимателно подбра думите си Ветинари и остави перодръжката. — Така… какво трябваше да обсъдим?… — Придърпа друг документ и го препрочете набързо. — Аха… Както изглежда, със създаването на новия отдел по контрол на транспорта постигнахме желаните резултати. — Патрицият посочи висока купчина листове. — Получавам в изобилие оплаквания от Гилдията на коларите и говедарите. Чудесно постижение. Моля да предадете моите благодарности на сержант Колън и неговия екип.