Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Ходещ мъртвец, който нямаше какво да губи.
— Здравейте — подвикна им Рип. — Искате малко мастило ли?
— Той иска. — Онзи с пиърсингите посочи към синеокия си приятел. — Имаме дизайна. Става въпрос за раменете.
Рип реши да се довери на инстинктите си и да поеме задачата. Мъжете не бяха огледали Мар по неуместен начин. Очевидно не се вълнуваха от намиращото се в касата и никой не беше посегнал към оръжието си. Те зачакаха отговора любезно, но с нетърпение. Сякаш искаха да му подскажат, че ако той не свърши работата, ще си намерят друг. Той се поотпусна и реши, че те са неговите хора.
— Добре. Ще свърша за нула време тук.
Мар се намеси иззад рецепцията.
— Канехме се да затваряме след по-малко от час.
— Но аз ще ви обслужа — обърна се Рип към стоящия в средата. — Не се тревожете за работното време.
— Аз също мисля да остана — заяви Мар и огледа онзи с пиърсингите.
Мъжът със сините очи вдигна ръце и направи няколко отчетливи жеста. След като свърши, приятелят му преведе:
— Той ви благодари. Донесъл е собствено мастило, ако това не е проблем.
Не беше точно обичайна практика и противоречеше със здравните норми, но Рип не възразяваше да реагира гъвкаво за точните клиенти.
— Няма проблем. — Върна се към работата си и Кери поднови хапането на устни и мрънкането. Когато приключи, не се изненада ни най-малко, че след като беше наблюдавала „агонията“ на приятелката си, Сара си поиска парите обратно, вместо самата тя да се сдобие с мастилена рисунка. Което беше добра новина. Значи можеше да се захване незабавно с работата върху мъжа с мъртвите очи.
Докато си слагаше нов чифт черни ръкавици и почистваше, той се почуди какъв ли щеше да бъде дизайнът. А също и колко време щеше да отнеме на Мар да отвори ципа на панталоните на типа с пиърсингите.
Що се отнася до първото — очакваше да е доста добър.
А колкото до второто… Даваше й около десет минути, защото разноцветните му очи вече я бяха забелязали, а тя действаше бързо не само зад бюрото.
В другия край на града, далече от баровете и магазините на „Трейд“, в малък квартал, състоящ се от облицовани с камък къщи и павирани тесни улички, Хекс стоеше пред еркерен прозорец и се взираше навън през матовото стъкло.
Беше гола, премръзнала и покрита със синини.
Но не беше слаба.
Долу на тротоара една човешка жена разхождаше джафкащото си куче на каишка, а до ухото си беше долепила телефон. От другата страна на улицата в своите елегантни апартаменти хората се хранеха, пиеха или четяха. Минаващите коли се движеха бавно по две причини: от уважение към спокойния квартал и заради желанието си да запазят окачването си непокътнато, заради изкуствено издигнатите неравности по пътя.
Присъстващите представители на Хомо сапиенс не можеха да я чуят или видят. И то не само заради факта, че способностите на расата им бяха нищожни в сравнение с тези на вампирите.
Или в нейния случай полусимпат-полувампир.
Дори да включеше осветлението и да крещеше докато скъса гласовите си струни, дори да размахваше ръце, докато не изпаднат от ставите, мъжете и жените наоколо щяха да продължат с делата си в пълно неведение, че тя е затворена в тази спалня. И не беше възможно да вземе бюрото или нощното шкафче и да счупи прозореца. Същото важеше и за разбиването на вратата и промъкване през вентилацията на банята. Вече беше опитала всичко това.
Убиецът у нея нямаше как да не се впечатли от всепоглъщащата природа на нейната невидима килия. Защото буквално нямаше начин да я преодолее, да премине през нея или да се измъкне.
Дръпна се от прозореца и заобиколи огромното легло с неговите сатенени чаршафи и ужасяващи спомени… Мина покрай облицованата с мрамор баня и отиде до водещата към коридора врата. Предвид режима, на който я подлагаше похитителят й, не би могло да се каже, че има нужда от повече раздвижване, но тя бе неспособна да стои на едно място, а тялото й пулсираше и потръпваше. Беше й се случвало да върши нещо против волята си и преди. Отлично знаеше как съзнанието, също като подложено на глад тяло, може да се самоунищожи, ако не го подхранваш.
Любимото й средство за разсейване? Забъркване на питиета. След като беше работила по клубове с години, тя знаеше безброй видове коктейли. Припомняше си всеки от тях поотделно, представяше си бутилките, чашите, леда, различните количества на съставките.