Миг преди никога

— Ами да, ще ти я покажа, ако ти ми покажеш разрешителното си за алкохол — и аз се хиля насреща му, а той се усмихва.

Приготвя питието и плъзга чашата по плота.

— Всъщност изобщо не пия много — казвам аз и смуквам малка глътка от сламката.

— Много?

— Ами да, но тази вечер ще имам нужда от малко опиянение. — Оставям чашата и побутвам с пръст лимоновото резенче върху ръба.

— И защо? — пита той, докато бърше бара с книжна салфетка.

— Почакай малко — казвам и вдигам предупредително пръст, — преди да си ме разбрал погрешно. Не съм тук, за да си оголвам душата пред теб... никаква терапия от сорта барман — клиент.

Терапията на Натали ми стига.

Тон се усмихва и хвърля салфетката някъде зад бара.

— Добре е, че ми каза, защото не си падам много по съветите.

Отпивам още една малка глътка и този път се навеждам, вместо да вдигна чашата си. Разпуснатата ми коса пада пред лицето ми. Вдигам глава и отмятам един кичур зад ухото си.

Наистина мразя да нося косата си неприбрана. Не си струва неудобствата.

— Е, ако все пак трябва да знаеш — казвам аз и гледам право в него, — бях довлечена тук от безмилостната си първа приятелка, която, ако не бях дошла, или щеше да стори нещо гадно, докато спя, или щеше да ме снима, за да ме изнудва после.

— Аха, такава е значи — казва той, подпира ръце на тезгяха и вплита пръсти. — Някога имах такъв приятел. Шест месеца след като годеницата ми ме заряза, той ме завлече в един нощен клуб в околностите на Балтимор... Просто исках да си седя у дома и да се отдам на мъката си, но се оказа, че онази нощ навън е била тъкмо онова, от което съм имал нужда.

Страхотно, няма що. Този вече си мисли, че ме познава, или поне е наясно с „положението" ми. Обаче той си няма и най — малка представа. Може би спомена онази история за бившата си, защото всички ние рано или късно имаме такива, но останалото — разводът на родителите ми, това, че по — големият ми брат Коул отиде в затвора, смъртта на любовта на живота ми. Нямам намерение да му споделям каквото и да било. В момента, в който кажеш такива неща на някого, се превръщаш в оплаквачка и започва да скрибуца най — малката цигулка на света. Истината е, че всички имаме проблеми, всички минаваме през трудности и болка, а моята болка е рай в сравнение с тази на много хора, така че наистина нямам право да хленча.

— Аз пък си помислих, че не си падаш много по съветите — казвам аз и мило му се усмихвам.

Той се отдръпва от бара и казва:

— Така е, но ако можеш да извлечеш някаква поука от моята история, бъди благодарна.

Подхилквам се самодоволно и този път само се преструвам, че отпивам още една глътка. Нямам нужда от опиянение и определено не желая да се напивам, особено след като имам предчувствие, че пак аз ще трябва да карам обратно до дома. В старанието си да привлека вниманието му, поставям единия си лакът на барплота и подпирам брадичка.