Силата

Когато обаче те трите — Мелани, Каси и Диана (Диана така и не пусна ръката й, докато изминаваха краткото разстояние до номер четири), влязоха в къщата, сърцето на Каси се сви. Пралелята на Мелани беше жена с тънки устни и сериозни очи. Тя ги покани мълчаливо в гостната на първия етаж. Един поглед към призрачната фигура на леглото беше достатъчен да накара кръвта на Каси да се смрази.

— Мамо? — прошепна тя, макар и да знаеше, че отговор няма да последва.

Господи, майка й изглеждаше млада. Дори по-млада от обикновено. Плашещо неестествено млада. Сякаш на леглото лежеше някакво момиченце с тъмна коса и големи невиждащи черни очи, което слабо приличаше на госпожа Блейк. Непозната.

Не някой, който щеше да помогне на Каси.

— Не се тревожи, мамо — прошепна Каси и се отдалечи от Диана, за да сложи ръка върху рамото на майка си. — Всичко ще се оправи. Ще видиш. Ще оздравееш.

Гърлото я заболя. После усети как Диана нежно я побутна да си вървят.

— И двете преживяхте много — обърна се Мелани към тях, след като излязоха. — Ние ще се оправим с лекаря и полицията, ако се наложи. С Каси се наспете.

Другите от сборището чакаха на улицата и закимаха одобрително при думите на Мелани. Каси погледна Диана и тя също кимна.

— Добре — рече Каси. Гласът й прозвуча слабо и дрезгаво и тогава осъзна колко е уморена… смъртно уморена. Същевременно й се виеше свят и цялата сцена пред очите й приличаше на сън. Беше прекалено странно да стои тук в малките часове на нощта и да знае, че баба й е мъртва, майка й — в шок, и че няма дом, в който да се прибере. Въпреки това на улицата нямаше възрастни, нямаше хаос — само членовете на кръга и зловещо спокойствие. Да, наистина, защо нямаше никакви родители? Все някой трябваше да е усетил, че става нещо.