Лукс и грях
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-27-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лукс и грях». Краткое содержание книги:
Спенсър без свян пожелава гаджето на ближния си (на собствената си сестра, всъщност), Ариа ловко завърта любовна афера с учителя по английски (току-що го арестуваха в леглото!), Хана използва някои отвратителни трикове, за да се превърне в неотразима красавица, а Емили направо си губи ума по новото момиче (!) в училище… Какви палавници, а? Но — о, вие още нищо не знаете! Още от седми клас сладураните крият една ужасна тайна, която смятат за погребана навеки. У-упс… голяма грешка! Внимавай какво приказваш и дори какво си мислиш, защото не знаеш какви сили ще предизвикаш да го извадят наяве! Като казахме „погребана“ тайна — не подозирахме, че някой наистина ще бъде погребан най-неочаквано…
В един прекрасен ден четирите сладурани започват да получават странни SMS съобщения — всъщност заплашителни послания, подписани от някой неизвестен, с мистериозния инициал „А“. Възможно ли е „А“ да е Аписън — суперпопулярното момиче, изчезнало преди три години? Алисън — мразената и обожавана тяхна най-добра приятелка, техният идол и обект на ужасна завист, техният властелин и низвергнат кумир? Алисън, която знае всичко за всяка от тях… Тръпки да те побият — Алисън я няма, но посланията те карат да мислиш, че тя те наблюдава отнякъде всеки божи ден, всеки миг, дори когато се криеш в собствените си мисли! Реалността крещи, че това е невъзможно. Но ако „А“ не е Алисън, тогава кой е? И как би могъл да знае толкова много за лошите момичета, каквито са били, и за още по-лошите момичета, каквито са станали? Внезапно техните тайни — и най-голямата, и най-малката, дори най-дълбоко заровената — са заплашени да изплуват. Изведнъж се оказва, че в солидния Роузууд вече няма нищо сигурно, а образцовите момичета са малки, сладки — и ужасни — лъжкини. И ще си плащат скъпо за всичко. А това е само началото…
Емили се изправи и взе ключовете от Волвото от гвоздея, на който висяха до телефона.
— Скоро се връщам — извика тя, докато затваряше входната врата зад себе си.
Първото, което зърна, щом спря пред старата викторианска сграда на края на зелената улица, където бе живяла Алисън, беше голяма купчина боклук на тротоара и надпис с големи букви — БЕЗПЛАТНО! Присвивайки очи, Емили установи, че голяма част от боклука се състоеше от вещите на изчезналата й приятелка — разпозна стария бял стол с кадифена тапицерия, който седеше в спалнята й. Семейство Дилорентис се бяха преместили преди почти девет месеца. Явно не бяха отнесли всичко със себе си.
Паркира зад огромен ван и излезе от колата.
— Еха — прошепна Емили, като се опитваше да спре треперенето на долната си устна. Под стола се въргаляха няколко мърляви купчини с книги. Тя се наведе и заразглежда гръбчетата им. „Братята с лъвски сърца“. „Принцът и просякът“. Спомни си, че ги четяха в часовете по английски при господин Пиърс и говореха за символизъм, метафори и развръзки. Отдолу имаше още книги, включително такива с вид на стари тетрадки. Край тях се виждаха разхвърляни кутии, надписани ДРЕХИТЕ НА АЛИСЪН или СТАРИ СЪЧИНЕНИЯ НА АЛИСЪН. От една щайга надничаше синьо-розова панделка. Емили леко я дръпна. Беше медалът по плуване за шести клас, който бе оставила в дома на Алисън, когато измислиха играта „Олимпийска богиня на секса“.
— Искаш ли го?
Тя подскочи. Зад нея стоеше високо кльощаво момиче с мургава кожа и диви черни къдрици. Носеше жълто потниче, чиято презрамка се бе смъкнала от рамото й и разкриваше част от сутиен в зелено и оранжево. Емили не беше сигурна, но си помисли, че и тя има такъв. Беше от „Викториа’с сикрет“ и чашките бяха целите обсипани с малки портокали, праскови и лимони.
Медалът се изплъзна от ръцете й и изтрака на земята.
— Хмм, не — смотолеви Емили и се наведе да го вдигне.
— Можеш да вземеш каквото искаш. Нали видя табелката?
— Не, наистина, не искам.
Момичето протегна ръка.
— Мая Сенжермен. Току-що се нанесох.
— Аз… — думите не искаха да излязат от гърлото й. — Аз съм Емили — успя да каже най-после и разтърси ръката на Мая. Ръкостискането й се видя твърде официално — май не помнеше друг път да се е ръкувала с момиче. Почувства се малко замаяна. Може би не беше яла достатъчно корнфлейкс с мед на закуска?
Мая посочи с глава купчината на земята.
— Можеш ли да си представиш, целият този боклук беше в новата ми стая! Наложи се да изнеса всичко сама. Гадна работа.
— Това са нещата на Алисън — прошепна Емили.
Мая се наведе, за да види отблизо някои от хартиените пликове. После оправи презрамката си.
— Приятелка ли ти е?
Емили замълча. Е? Може би Мая не знаеше, че Али е изчезнала?
— Амиии, беше. Отдавна. Тя и още няколко момичета, които живееха наблизо — обясни тя, като пропусна частта за отвличането, убийството или каквото се бе случило на Алисън. — В седми клас. Сега ще бъда в единайсети клас на „Роузууд Дей“. — От началото на учебната година ги делеше само този уикенд.
И от есенната практика по плуване, което означаваше, че всеки ден я очакват по три часа плуване. На Емили направо не й се мислеше.
— И аз ще уча там! — усмихна се Мая широко. Отпусна се върху кадифения стол на Али и пружините изскърцаха. — Родителите ми за нищо друго не говориха през целия полет насам — само ми повтаряха каква късметлийка съм, че ще уча в Роузууд и колко по-различно ще бъде от старото ми училище в Калифорния. Примерно, вие нямате мексиканска храна, нали? Или поне истински вкусна мексиканска храна, калифорнийско-мексиканска. При нас се продаваше на лавката и беше, ммм, страхотна. Ще ми трябва време да свикна с „Тако Бел“. От техните gorditas ми се повдига.
— О — усмихна се Емили. Момичето определено беше приказливо. — Ами да, храната наистина е малко кофти.
Мая скочи от стола.
— Молбата ми може да е малко странна, понеже току-що се запознахме, но би ли ми помогнала да отнеса останалите кутии в стаята ми? — И тя кимна към няколко кашона, които се виждаха в отворения багажник на вана.