Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
Тя се обръща към стъклото и в тишината разбирам, че Рут мисли за бабите и дядовците си, за лелите и чичовците си, за братовчедите си. Една нощ, преди Рут и родителите й да отпътуват за Швейцария, роднините й се събрали на прощална вечеря. Сбогували се и си обещали да поддържат връзка. Някои се вълнували, но повечето смятали, че бащата на Рут се презастрахова, зарязвайки всичко в името на несигурно бъдеще. Дали им обаче няколко златни монети и през шестседмичното пътуване до Северна Каролина тези монети им осигурявали подслон и храна. Роднините им останали във Виена. През лятото на 1940 вече носели „Звездата на Давид“ и им било забранено да работят. Било късно за бягство.
Мама ми разказа за разговорите и тревогите им. И тя като Рут имаше близки във Виена, ала никой от нас не подозираше какъв ужас предстои. Рут също не знаеше, но баща й го бе предвидил. По-късно осъзнах, че не съм срещал по-прозорлив човек от него.
— По онова време баща ти изработваше мебели, нали?
— Да — отвърна тя. — Университетите не искаха да го наемат, а трябваше да ни храни. Трудно му беше. Дърводелството не му беше присърце. Отначало се прибираше у дома изтощен, със стърготини в косата и с превързани ръце. Сядаше на стола и заспиваше. Ала не се оплакваше. Разбираше, че сме щастливци. Събуждаше се, изкъпваше се и си обличаше костюма, за да си припомни какъв е бил. Докато вечеряхме, ме разпитваше какво сме учили в училище и ме изслушваше внимателно. После ме подтикваше да обмисля нещата по нов начин. „Каква е причината според теб?“ „Разбираш ли защо?“ Досещах се какво прави, разбира се. Учителят винаги си остава учител, а той беше добър педагог. Затова след войната отново стана професор. Поощряваше ме да мисля самостоятелно и да се доверявам на инстинкта си, както учеше студентите си.
Поглеждам я и си мисля колко е важно, че Рут също стана учителка, и пак се сещам за Даниъл Маккалъм.
— От него си научила и всичко за изкуството.
— Да — отвръща тя и палава нотка звънва в гласа й. — Помогна ми и за това.
2.
София
Четири месеца по-рано
— Ела! — молеше я Марша. — Искам да дойдеш! Четиринайсет сме! И не е далеч. Маклийнсвил е на по-малко от час път. А и ще си попеем в колата.
София я изгледа скептично от леглото, където преглеждаше разсеяно бележките си по история на Ренесанса.
— Не знам… Родеото не ме влече.
— Не говори така. — Марша нагласи черната си каубойска шапка пред огледалото, накривявайки я наляво и надясно. Марша Пийк делеше стая със София още от втори курс и беше най-добрата й приятелка в университета. — Първо, не е родео, а езда на бикове, и второ, не отиваш за това, а за да се поразтъпчеш с мен и момичетата. След ездата ще има парти в голяма старомодна плевня до арената. Ще свири оркестър, ще потанцуваме и се кълна, че друг път няма да видиш толкова сладки момчета на едно място.
София я изгледа.
— Да си намеря сладко момче е последната ми грижа.
Другото момиче забели очи.
— Важното е да си подадеш носа навън. Октомври е. Учим от два месеца, а ти продължаваш да се цупиш.
— Не се цупя — възрази София. — Просто… ми дотегна.
— Дотегна ти да виждаш Брайън? — Марша се обърна към нея. — Разбирам те, но кампусът е малък. А и тази година „Чи Омега“ и „Сигма Чи“ са партньори. Неизбежно е.
— Знаеш какво имам предвид… Вчера се навърташе пред залата, където имах лекции. Не правеше така, когато бяхме заедно.
— Каза ли му нещо? А той заговори ли те?
— Не — поклати глава София. — Престорих се, че не го забелязвам, и си тръгнах.
— Е, какво те мъчи тогава?
— Плаши ме…
— Не ставай параноичка — сви рамене Марша. — Не е някакъв психо. Рано или късно ще разбере.
„Надявам се“ — помисли си София, и се втренчи в бележника. Марша обаче прекоси стаята и седна на леглото до нея. Потупа я по крака.
— Да разсъждаваме логично — подхвана тя. — Каза, че е спрял да ти пише съобщения и да ти се обажда, нали?
София неохотно кимна.
— Значи е време да продължиш напред — заключи Марша.
— Старая се. Но той е навсякъде. Недоумявам защо не ме оставя на мира!
Приятелката й сви крака и облегна брадичка на коленете си.
— Просто е. Брайън си въобразява, че ако поговори с теб, ако каже каквото трябва и ти завърти главата, ще те убеди да си промениш решението. Наистина го вярва — погледна я сериозно Марша. — София, разбери най-после, че всички момчета разсъждават така. Мислят, че с приказки се постига всичко, и искат каквото не могат да имат. Заложено е в тях. Ти скъса с него и той се амбицира да те спечели отново — намигна й тя. — Накрая ще преглътне горчивия хап, разбира се. Стига ти да не се поддадеш.