Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
Съвършените вежди на другото момиче оформиха остър ъгъл.
— Моля?
— Не спомена ли, че фондацията на баща ти ще прави тоалетни?
Мери-Кейт изгледа Дрю, все едно е малоумна.
— Фондацията на татко осигурява стипендии на бедни деца. Как изобщо реши, че прави тоалетни?
„О, не знам — подсмихна се София. — Сигурно защото говореше за външни клозети? Не прозвуча ли така?“ Замълча обаче, защото Мери-Кейт нямаше да оцени шегата. Станеше ли дума за плановете й за бъдещето, тя губеше чувството си за хумор. Бъдещето е сериозен бизнес все пак.
— Не спомена ли, че ще станеш журналистка? — обади се Бритъни. — Миналата седмица ни разказваше, че ти предложили работа в телевизията.
Мери-Кейт вирна брадичка.
— Няма да стане.
— Защо?
— Поканиха ме в сутрешните новини. В Оуънсбъро, Кентъки.
— И? — подкани я една от по-младите членки на клуба, очевидно объркана.
— Ехо! Оуънсбъро? Чувала ли си за Оуънсбъро?
— Не — спогледаха се плахо момичетата.
— Именно! — обяви Мери-Кейт. — Няма да се местя в Оуънсбъро, Кентъки. Едва се вижда на картата. И няма да ставам в четири сутринта. А и както казах, искам да променя нещо. Мнозина се нуждаят от помощ. Отдавна си го мисля. Татко твърди…
София престана да слуша. Стана и потърси с поглед Марша. Тук наистина нямаше къде игла да падне, а с напредването на вечерта тълпата нарастваше. Тя заобиколи група момичета и момчетата, с които разговаряха, и си запроправя път през тълпата, озъртайки се за черната каубойска шапка на Марша. Безнадежден ориентир. Навсякъде имаше черни каубойски шапки. Опита се да си спомни какъв цвят е шапката на Ашли. Бледожълта? Да! Свела до минимум вариантите, София забеляза приятелките си. Тръгна към тях, но ненадейно зърна нещо. По-точно някого.
Спря и изви врат да погледне по-добре. Обикновено той се извисяваше над околните, но толкова много високи шапки й пречеха, та се поколеба дали очите не я лъжат. Въпреки това я обзе безпокойство. Опита да се успокои, че греши и въображението я подвежда.
Обаче продължи да се озърта. Взираше се със свито сърце в лицата наоколо. „Не е тук“ — повтори си пак, но в същия момент го видя отново. Пробиваше си път през морето от хора заедно с двама приятели.
Брайън.
Застинала, тя ги проследи как се насочват към свободна маса. Брайън разблъскваше хората, все едно е на игрището за ръгби. София не вярваше на очите си. „И тук ли ме последва“ — повтаряше си безмълвно.
Усети как лицето й поруменява. Та тя беше с приятелките си, извън кампуса, какво си въобразява той? Обясни му ясно, че повече не иска да го вижда и да разговаря с него. Изкушаваше се да му напомни още веднъж, че всичко е приключило.
Обаче се отказа, защото знаеше, че няма да промени нищо. Марша бе права. Брайън вярваше, че ако поговори с нея, ще я убеди да размисли. Понеже се смяташе за неустоим в ролята на разкаян изкусител. А и тя все пак му бе прощавала. Защо да не му прости отново?
София тръгна към Марша. Радваше се, че е станала от масата в точния момент. Последното, което искаше, бе той да се появи пред нея, преструвайки се на изненадан. И каквито и да бяха фактите, накрая щяха да я нарекат „безсърдечна“. Защо ли? Защото Брайън бе Мери-Кейт на братството си. Състезател по ръгби, благословен с красота и богат баща — банкер, той властваше еднолично в социалния им кръг. Всички в университета го боготворяха, а половината момичета бяха готови да паднат в обятията му при най-малкия знак.
Е, да им е честит.
София продължи да си проправя път през множеството. Оркестърът изсвири поредната песен и подхвана нова. Марша и Ашли разговаряха край дансинга с три по-големи момчета с тесни джинси и с каубойски шапки. София стигна до тях и потупа Марша по ръката. Приятелката й се обърна, на пръв поглед поруменяла от смущение, но всъщност беше пияна.
— О, здрасти! — изрече и я побутна напред. — Момчета, това е съквартирантката ми София. А това са Брукс, Том и… — Тя присви очи към момчето в средата. — Как ти беше името?
— Тери — напомни й той.
— Приятно ми е — кимна автоматично София. После каза на другото момиче: — Искам да поговорим насаме.
— Сега ли? — намръщи се Марша. Стрелна с поглед каубоите и се обърна отново към София, без да прикрива раздразнението си: — Какво има?