Нощта срещу ноември
- Автор: Попов-Вотан Валентин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-863-333-8
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощта срещу ноември». Краткое содержание книги:
Но това беше снощи. Непознатият си беше отишъл. Така, както си отиваше всеки друг от живота и?.
Правиха луд секс. В началото нежен, опознаха всяко кътче от телата си, а после, когато потта на страстта обля телата им, се впуснаха в безконечна любов. По време на кулминацията Белла не издържа. Трансформацията сякаш обля всичките ѝ кръвоносни съдове, кучешките ѝ зъби се издължиха. Видя как мъжът под нея се ококори, но в следващия миг тя вече жадно преглъщаше парещата от хормони кръв. Когато се успокои и тялото под нея почна да изстива, тя сякаш чу гласа на Франко:
„Няма да можеш да се контролираш. По-силно е от теб“. Къде ли беше сега, дали той поне успяваше да овладее древната форма.
П. П. По мотиви от „Нова страница“ на Даниела Паскова. Защото не всичко е такова, каквото изглежда или ни се иска да бъде!
Реката
Гледаше хвърчилото, което се рееше в синьото небе. Малкото ѝ сърчице трептеше от вълнение. Жълто, зелено, червено, синьо… пъстрите цветове се носеха, подети от лекия ветрец над полянката. Летеше и трептеше, а малкото момиченце стоеше сред зелената трева, вперило възторжен поглед в шарения полет. Вятърът си играеше с несресаните кичури детска коса. Щурчета се обаждаха пронизително в краката и?. Сойка извиси глас от близкия храст. Толкова беше щастлива – сама на тази уютна полянка сред природата, сред аромата на пролет, трева и цъфтящи цветя. Тя направи няколко крачки напред, за да вижда по-добре хвърчилото. Рокличката ѝ беше скъсана и сигурно баща ѝ щеше да ѝ се кара, но в момента това нямаше значение. Важното беше хубавото хвърчило, което си направи в училище и което летеше като небесен ангел.
Вятърът се усили, поде шарената играчка и я вдигна нависоко в небето. Слънцето блестеше силно и момиченцето присви очи.
- Ето къде си била – дрезгавият, дебел глас я стресна и тя подскочи. Обърна се. Зад нея, леко олюлявайки се, стоеше възрастен мъж. Некъпан, с мръсна, рошава коса и изпочупени нокти на ръцете. Провисналата, раздърпана тениска не прикриваше увисналото му шкембе.
Мъжът се усмихна и напуканите му, почти разкървавени устни, разкриха криви и жълти зъби.
Тя помнеше как смърдеше тази уста.
Веднъж беше ходила в Зоологическата градина от училище. Когато беше пред клетката на лъва, същата миризма на леш се излъчваше, както от устата на баща и?, когато една нощ…
– Ела при баща си! Кво ме зяпаш, пикло!
– Аз…
– Къв е тоя парцал? – той вече гледаше нагоре. Хубавото ѝ хвърчило се беше оплело в клоните на една топола и висеше като мъртва птица.
Тя не му отговори. Наведе глава и косата ѝ падна пред лицето ѝ. Сълзата не се виждаше, само тя знаеше, че има сълза, изплакана по прекрасното ѝ хвърчило.
Мъжът тръгна към нея, клатейки се.
Тя чу шума от стъпките му и отстъпи назад.
Той се ухили.
– Няма къде да ходиш, малката. Да не искаш да поплуваш?
Наистина, в края на полянката, заобиколена от три страни с гора, имаше река. Не беше дълбока. Но ѝ доставяше неописуемо удоволствие лятно време да седи на големия камък на брега, да топи боси крачета във водата и да гледа как рибките се стрелкат под водата. Тя направи няколко крачки и чу шума на водата. Вече се чувстваше по-спокойна. Звукът на течаща вода винаги я успокояваше. И онази нощ, след посещението на баща и?, пак дойде тук. На реката. Нейната приятелка. Неусетно беше стигнала до брега, а баща ѝ вървеше след нея и мърмореше пиянски.
– Ела, малка курво. Същата си като майка си!
Беше на крачка от нея.
Тя се усмихна. Видя пеперуда. Цвете. Усмихна се и пристъпи към него. Той също се засмя и каза:
– Явно ти дойде акъла най-после, момиченце. Не можеш да избягаш от кръвта си. – И се разхили идиотски.
Момиченцето наведе тяло напред, запъна краче и с всичка сила блъсна мъжа в гърдите. Той извика от изненада, залитна назад. Размаха ръце и сякаш за миг запази равновесие. Тя се уплаши. Но в крайна сметка алкохолът си каза думата и той падна назад. Чу се кух звук, когато главата му се прасна в големия камък. Повече не стана.
Тя се усмихна. Обърна се, взе кола, с чиято помощ снощи изтъркаля камъка там и тръгна през гората към нейното тайно място. Подпираше се на него и си представяше, че е вълшебна тояга, с която се справя със злото. Усмихваше се и вървеше, като разглеждаше дърветата, странните и магични дървесни гъби, теменужките, нацъфтяли между корените. Клекна, остави тоягата на земята, набра букетче от сините цветенца, които миришеха така вълшебно и ефирно, стана и продължи да върви. Вълшебната тояга остана да лежи под дървото.