Нощта срещу ноември
- Автор: Попов-Вотан Валентин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-863-333-8
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощта срещу ноември». Краткое содержание книги:
Живееше горе, на високото… – накрай селото, сгушено в полите на Пирин. Къщичката му бе от един кат, малка, схлупена, но пък зиме се затопляше бързо и лесно. За разлика от нея, кошарата беше палат. Пък и овцете му бяха „господари“ – те му даваха работа, хранеха го, плащаха му и го обичаха. По цял ден ги водеше по тучни ливади и пасища, обикаляше планината, за да търси нови места… Много пъти бе минавал остри, зъбати чукари, бързи, омагьосани планински потоци, огромни канари, които сякаш се крепяха на косъм, увиснали във въздуха. Но той се мушкаше и провираше, търсещ най-доброто за своето стадо. Само то му бе останало.
След като умря майка му, баща му започна да пие и малкият се криеше сред овцете, за да не яде пердах. Понякога родителят бе мъртво пиян сутрин и както и да го будеше, не успяваше да го вдигне на крака. Затова често извеждаше овцете на паша. Обикновено по обед старият идваше, клатейки се, хокаше го и псувайки, го пращаше на училище. Така и не го завърши. Баща му умря в мразовита зимна нощ. На сутринта момчето го намери паднал в снежна пряспа. Беше вкочанен и смърдеше на алкохол. Останал сам, той порасна жилав и мускулест, с широк гръден кош и къси, но яки крайници. Лицето му бе ведро, но някак отнесено, замислено. Като на дете блестяха очите му. Рядко слизаше в селото – нито имаше приятели, нито любима. Веднъж в месеца ходеше да купи едно-друго и бързаше да се прибере в колибата си и сред овцете. Горе бе неговият дом и там се чувстваше добре. Горе, в планината, сред вековните букове…
Тази сутрин овчарят се събуди доста преди първи петли. В стаичката бе станало студено. В огнището огънят бе изгаснал, но не това го събуди. Счу му се, че овцете блеят неспокойно. Мурджо не се чуваше, Скелета тихо скимтеше пред вратата, тъй че сигурно не бяха вълци. За всеки случай стана, обу се и откачи старата бащина пушка от стената. На прага го посрещна виелица от снежинки и режещ студ. Бързо затвори вратата и пристъпи към кошарата. Снегът хрущеше под краката му, а носът му моментално измръзна. Огледа кошарата – не забеляза нищо. Овцете обаче бяха неспокойни, за разлика от кучетата. Странно. Излезе от кошарата и се запъти към сайванта, за да вземе дърва за огъня. Тъкмо се приближаваше през тъмнината и снега, когато Скелета излая хрипливо. Откъм горната поляна се чу скимтене и стонове.
- Ей! Кой е там? – изрева той.
Стоновете се засилиха и той се затича по посока на звука.
Иззад къщата видя странна картина. Огромен бял кон бе легнал на земята и скимтеше с глас на вълк. От гърба му излизаха ципести крила и както успя да види, едното – неестествено сгънато под тежкото тяло. Но още по-странно беше, че под падналия кон лежеше жена и се опитваше да се измъкне. Въпреки лютата зима, бе гола. Като го видя, тя се задърпа още по-бясно, за да се измъкне от затисналия я кон.
– Не, не бягай! – извика той. – Ще ти помогна.
В този момент тя успя да се освободи и се изправи. Кръв бе обагрила белия ѝ глезен и куцукайки, започна да се отдалечава.
– Хей! Спри! Моля те, спри!
Обърна глава, тръсна дългата си червеникава грива и го изгледа с жълто-зелените си очи. Озъби се злобно и затича към гората. Той постоя малко, чудейки се дали не полудява. Сън ли бе това? Посред зима – гола жена? Кон с крила? Жълти ли бяха очите ѝ? А зъбите, наистина ли бяха остри и големи, почти като на… вълк?! И какво тяло имаше – мускулесто, стегнато, гъвкаво, като на дебнеща пантера. В този миг нещо се стовари в тила му и той падна в несвяст. Жената зад него се усмихна, разкривайки за втори път острите си зъби. Очите ѝ блестяха злобно. Гърдите ѝ се повдигаха учестено, а капките слана по кожата ѝ странно пречупваха лунната светлина. Между мускулестите ѝ плешки се стичаше гореща пот. Самовилата се приближи до крилатия кон и превърза крилото и крака му. Докато го правеше, едното куче, Мурджо, се приближи страхливо и изскимтя тъжно. Гледаше красавицата с влажен и умоляващ поглед. Тя изръмжа тихо и то побягна. Ухили се след псето и продължи да се занимава с коня. След като най-после успя да го изправи на крака, отиде при падналия в несвяст овчар и го съблече. Скри му дрехите и с един скок се метна на коня. Потупа го леко по врата и просъска:
- Лети, Стихия!
Белият жребец заедно с голата ездачка се издигна над полето, после над гората и се скри в сенките.
Овчарят се събуди на сутринта. Беше гол в снега, а двете кучета се бяха свили до него и го топлеха. Не помнеше обаче нищо… само един сън! Сън за жена, за коне, за… Бързо стана и изтича в къщата. Облече се. Нацепи дърва и запали огъня.
Седна пред огнището, за да се стопли. Посегна и хвърли цепеница във всепоглъщащия огън. Тогава видя пламъка, жената с огнената коса го гледаше, извиваше се и танцуваше с пламъка.