Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
Онази нощ бе възнамерявала да си свари чай от пом, но вместо това беше отвлечена от пазачите на Иневера и завърши нощта, биейки се рамо до рамо с дамаджата срещу мисловния демон. На следващия ден изпи двойна доза, както и всеки път след това, когато си лягаха заедно, но както обичаше да казва учителката ѝ Бруна, „понякога каквото и да правиш, силното дете намира начин да оцелее“.
Иневера огледа Тамос, когато зеленоземският принц се изправи пред Ашан. Той беше голям мъж, висок и мускулест, но нелишен от грациозност. Движеше се като воин.
— Предполагам, че ще искате хората ви да претърсят долината? — рече той.
Ашан кимна.
— Вие също.
Тамос кимна в отговор.
— По сто души от всяка страна?
— Петстотин — каза Ашан, — под примирието на Домин Шарум.
Иневера видя как скулите на принца се напрегнаха. Петстотин мъже не бяха нищо за красиянците, само нищожна частичка от армията на Избавителя. Но бяха повече, отколкото Тамос беше готов да отдели.
И въпреки това нямаше друг избор, освен да приеме, и той даде съгласието си.
— Откъде да съм сигурен, че вашите воини ще спазят примирието? Последното нещо, от което се нуждаем, е тази долина да се превърне във военна зона.
— Моите воини ще се движат със спуснати була дори през деня — каза Ашан. — Няма да посмеят да нарушат заповедите ми. Онези, които ме притесняват, са вашите хора. Не ми се иска да пострадат заради някое недоразумение.
Принцът оголи зъби.
— Мисля, че ще има пострадали и от двете страни. А как криенето на лицата им ще гарантира мира? Мъж със скрито лице не се страхува от наказания.
Ашан поклати глава.
— Истинско чудо е, че вие, диваците, сте оцелели толкова дълго през нощта. Мъжете помнят лицата на онези, които са им сторили зло, и такава вражда трудно се загърбва. Ние носим булата през нощта, за да се бием като братя, забравили кръвните вражди. Ако хората ви си скрият лицата, в тази прокълната от Еверам долина повече няма да се пролее кръв.
— Хубаво — рече принцът. — Тъй да бъде.
Той се поклони леко, показвайки нищожно уважение към човека, който беше десет пъти по-добър от него, и се отдалечи с широка крачка. Останалите зеленоземци го последваха.
— Северняците ще си платят за непочтителността си — каза Джаян.
— Може би — отвърна Иневера, — но не и днес. Трябва да се върнем в Дара на Еверам, и то колкото се може по-бързо.
Глава 1
Ловът
333 г. СЗ, Есен
Джардир се събуди по залез-слънце; съзнанието му беше обвито в мъгла. Лежеше в северняшко легло — една грамадна възглавница вместо множество по-малки. Постелите бяха от някакъв груб плат, нищо общо с коприната, с която беше свикнал. Стаята беше кръгла, всички прозорци имаха защитени стъкла. Приличаше на нещо като кула. В сумрака се ширеше дива земя, която му беше абсолютно непозната.
Къде, в името на Ала, се намирам?
Когато се размърда, тялото му беше пронизано от болка, но тя му беше стара спътница, приета и забравена. Джардир се надигна до седнало положение, безжизнените му нозе се отъркаха един в друг. Той отметна одеялото настрани. Бяха гипсирани чак до бедрата. Пръстите, подпухнали, на лилаво-червени и жълтеникави петна, стърчаха от другия край, толкова близки и същевременно недосегаеми. Той се опита да ги раздвижи, пренебрегвайки болката, и със задоволство ги видя как леко помръдват.
Спомни си как като малък си беше счупил ръката и колко безпомощен се беше чувствал през седмиците, преди да се излекува.
Веднага посегна към нощното шкафче, където лежеше Короната му. Дори през деня в нея имаше достатъчно съхранена магия, за да излекува счупените му кости, особено след като вече бяха наместени.
Ръката му не напипа нищо. Джардир се обърна и известно време гледа изумено, преди ситуацията да му се изясни. Години наред не се беше отдалечавал на повече от ръка разстояние от Короната и Копието си, но сега и двете липсваха.
В главата му нахлуха спомени. Двубоят с пар’чина на върха на планината. Как синът на Джеф се разтвори в облак дим, когато Джардир се стовари върху скалата, само за да се материализира миг по-късно, да сграбчи с нечовешка сила Копието и да го изтръгне от ръката му.
А после пар’чинът се обърна и го хвърли от скалата, сякаш беше най-обикновена обелка от пъпеш.
Джардир облиза напуканите си устни. Устата му беше пресъхнала и мехурът му беше пълен, но и за двете нужди се бяха погрижили. Водата до леглото му беше сладка, а с малко повече усилия той успя да използва нощното гърне, което пръстите му можаха да напипат под леглото.