Черепният трон

— Продължи ли по следите? — попита Иневера.

Шанджат кимна.

— Изчезват недалеч от тук. Реших, че е най-добре да изчакам заповедите ви, преди да продължа нататък.

— Рена? — обади се Лийша.

Дживах ка на пар’чина стоеше, втренчила стъкления си поглед в окървавената яма, а ярката ѝ аура не изразяваше нищо. Тя кимна вцепенено.

— Обикаляхме наоколо часове наред. Сякаш са им израснали крила.

— Отнесъл ги е въздушен демон? — предположи Уонда.

Рена сви рамене.

— Сигурно е възможно, но не ми се вярва.

Иневера кимна.

— Никой демон не може да докосне свещения ми съпруг, освен по негово собствено желание.

— А Копието? — попита Джаян.

Иневера го погледна тъжно. Не се изненада, че най-големият ѝ син се интересува повече от свещеното оръжие, отколкото от собствения си баща, но въпреки това се натъжи. Асъм поне прояви достатъчно уважение, за да запази всички подобни мисли за себе си.

Шанджат поклати глава.

— Няма и следа от свещеното оръжие, Шарум Ка.

— Тук има прясна кръв — каза Иневера, като погледна към хоризонта.

Зората щеше да разпукне само след няколко минути, но може би щеше да успее да направи поне още едно предсказание. Тя бръкна в торбичката с хора, сграбчи заровете толкова здраво, че ръбовете им се забиха болезнено в дланта ѝ, и коленичи до ямата.

В други случаи не би се осмелила да изложи чувствителните зарове дори на предутринната светлина. Пряката слънчева светлина щеше да унищожи демонските кости и дори непряката светлина бе достатъчна, за да нанесе непоправими увреждания. Но електрумът, с който ги беше покрила, ги защитаваше дори от най-яркото слънце. Под светлината силата им щеше да се изчерпи бързо, както ставаше и с Копието на Каджи, но с падането на нощта щяха да се заредят отново.

Ръката ѝ трепереше, когато я протегна. Наложи се да вдиша дълбоко няколко пъти, за да си върне центъра, преди да продължи и да докосне кръвта на съпруга си, за да я използва при разчитането на съдбата му.

— Благословени Еверам, Създателю на всички неща, разкажи ми за воините Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи и Арлен асу Джеф ам’Бейлс ам’Поток. Умолявам те, разкрий ми съдбата, която ги е сполетяла, и бъдещето, което ги очаква.

Силата запулсира в пръстите ѝ и тя хвърли заровете, като се взираше жадно в символите.

На въпроси за минали неща заровете отговаряха с абсолютна — макар и често озадачаваща — сигурност. Но бъдещето винаги се променяше, пясъците му биваха отвявани при всеки направен избор. Заровете даваха сигнали като пътеуказателите в пустинята, но колкото по-далеч се взираше човек, толкова повече се разклоняваха пътищата, докато накрая се изгубваха сред дюните.

Бъдещето на Ахман винаги бе изпълнено с разклонения. Бъдеще, в което той чертаеше съдбата на човечеството, и бъдеще, в което умираше опозорен. Най-често се срещаше смъртта от нокът на алагай, но винаги имаше и забит в гърба му нож, и копия, насочени към сърцето му. Такива, които бяха готови да дадат живота си за него, и такива, които само чакаха да го предадат.