Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
— И бездруго знам.
— Но как е възможно?
Ричър бе виждал всякакви градове из цяла Америка — на изток, на запад, на север и на юг — с какво ли не население, възраст, икономически условия. Добре познаваше ритъма им на живот, основните принципи, които ги движеха. Познаваше историята, запечатана в тухлите им. Улицата, на която се намираше, приличаше на стотици хиляди други, източно от Мисисипи. Офиси и складове на търговци на едро на платове и храни, тук-там някой продавач на дребно на по-специализирани стоки, производители на дрехи, обувки и килими, някой и друг адвокат, спедитор, брокер на недвижими имоти, туристически агент… Плюс стаи под наем в задните дворове.
Всички тези места са кипели от живот в края на XIX и началото на XX в., но сега пустееха и се рушаха. Това обясняваше затворената закусвалня и дъските по витрините на останалите сгради. Все пак някои места се оказваха по-издръжливи от други. Оцеляваха по-дълго. Проявяваха повече инат.
— Три преки източно от тук, от другата страна на улицата — каза Ричър. — Отивате в онзи бар.
Мъжът не каза нищо.
— За да извършите плащане — продължи Ричър. — В бара преди обед. Следователно става въпрос за някой местен лихвар. На това залагам. Петнайсет или двайсет бона. Което означава, че сте загазили. Вероятно сте продали колата си. Получили сте по-добра цена в съседен град. Вероятно сте се свързали с колекционер. И тъй като сте обикновен човек, вероятно колата ви е била стара. Отишли сте с нея, но сте се върнали с автобуса. Използвали сте банката на купувача. Касиерът е сложил парите в плик.
— Кой сте вие?
— Барът е обществено място. И аз ожаднявам като всички останали. Може да има кафе. Ще седна на друга маса. А вие ще се престорите, че не ме познавате. Ще ви трябва помощ, за да стигнете до там. Коляното ви ще се подуе.
— Кой сте вие? — повтори възрастният мъж.
— Казвам се Джак Ричър. Бях военен полицай. Обучен съм да забелязвам всичко необичайно.
— Беше шевролет. „Каприс“. От старите. Напълно оригинален. В идеално състояние. Много малък пробег.
— Не разбирам нищо от коли.
— Днес хората си падат по старите шевролети.
— Колко получихте?
— Двайсет и две хиляди и петстотин.
Ричър кимна. Сумата се оказа по-голяма, отколкото очакваше. В чисто нови банкноти, натъпкани плътно една до друга в плика.
— И дължите цялата сума? — попита той.
— Трябва да се разплатя до дванайсет часа — отвърна възрастният мъж. — След това тя се увеличава.
— По-добре да тръгваме тогава. Едва ли ще стигнем бързо.
— Благодаря ви — каза възрастният мъж. — Аз съм Арън Шевик. Задължен съм ви до гроб.
— Проява на доброта между непознати — отвърна Ричър. — Едно от нещата, които движат света. Някой дори бе написал пиеса на тази тема.
— Тенеси Уилямс — уточни Шевик. — Трамвай „Желание“.
— С удоволствие бих се качил на трамвай, ако имаше такъв. Три преки срещу билетче от двайсет и пет цента? В момента това ми се струва изгодна сделка.
Двамата тръгнаха към бара. Ричър пристъпваше с къси бавни крачки, а Шевик подскачаше и куцукаше, извърнат на една страна благодарение на Нютоновата физика.
3
Барът се намираше на партера на най-обикновена стара тухлена сграда, разположена горе-долу по средата между две преки. Имаше олющена дървена врата и мръсни прозорци от двете ѝ страни. Зеленият неонов надпис над вратата бе някакво ирландско име, а по прозорците бяха монтирани неонови табели, изпъстрени с арфи и детелини, които рекламираха бири. Ричър познаваше някои от тях, а други виждаше за пръв път. Той помогна на Шевик да слезе от тротоара, да пресече улицата, да стъпи на отсрещния бордюр и да стигне до вратата. Часовникът в главата му подсказваше, че е дванайсет без двайсет.
— Аз ще вляза пръв — каза той. — Вие ще ме последвате след малко. Така е по-добре. Все едно не се познаваме. Става ли?
— След колко време? — попита Шевик.
— Две минути — отвърна Ричър. — Колкото да си поемете дъх.
— Добре.
Ричър отвори вратата и влезе. Вътре цареше сумрак и миришеше на разлята бира и дезинфектант. Помещението бе с прилични размери. Не беше огромно като хангар, но не беше и малко. От двете страни на протритата дъсчена пътека, която водеше до бара, бяха разположени дълги редици маси за четирима. Самият бар бе квадратен и се намираше в далечния ляв ъгъл на помещението. Зад него стоеше дебелак, който не се бе бръснал поне от три-четири дни. Бе метнал кърпа през рамо. Клиентите бяха само четирима. Всеки от тях се бе настанил на отделна маса, навел глава и свил рамене. Всичките изглеждаха стари, уморени, измъчени като самия Шевик. Двама стискаха бутилки, другите двама държаха в дланите си полупразни халби, сякаш се опасяваха някой да не им ги отмъкне.