Едно на милион

— По-добре да влезем вътре — предложи Шевик.

Жена му не помръдна секунда-две, после се обърна и тръгна по коридора. И отвътре къщата изглеждаше така, както отвън. За нея бяха полагани доста грижи, но до неотдавна. Стаите бяха малки, а коридорът тесен. Влязоха в дневната, в която имаше канапе, два фотьойла, много контакти и кабели, но не и телевизор.

— Кое е сложното? — настоя Мария Шевик.

— Фисник не се появи — отвърна съпругът ѝ. — Обикновено стои в бара по цял ден, но не и днес. Получихме единствено съобщение по телефона да се върнем в шест.

— И къде са парите сега?

— Още са в мен.

— Къде?

— В джоба ми.

— Фисник ще заяви, че му дължим още хиляда долара.

— Този господин смята, че няма да го направи.

Жената погледна отново Ричър, след което се обърна към съпруга си и каза:

— Трябва да те почистим. — После посочи кухнята на Ричър и добави: — Моля, сложете обяда в хладилника.

Който се оказа почти празен. Когато отвори вратата, Ричър видя добре измити рафтове с няколко бутилки, отворени — ако се съдеше по вида им — преди шест месеца. Той сложи плика с храната на средния рафт и се върна в дневната. По стените бяха окачени семейни фотографии, подредени като по страниците на списание. Трите най-стари сред тях бяха черно-бели, с лек меден оттенък от годините, а рамките им бяха с много орнаменти. Първата показваше млад войник и съпругата му, с която — предположи Ричър — неотдавна бе сключил брак. Войникът бе в безупречно изгладена униформа в цвят каки. Редник. Вероятно твърде млад, за да се е сражавал във Втората световна, но нищо чудно след края ѝ да е изкарал три години в Германия. И впоследствие да е бил мобилизиран след началото на Корейската война. Жената бе с рокля на цветя, която стигаше до прасците ѝ. И двамата се усмихваха. Дъсчената облицовка зад тях искреше ярко на слънцето. Земята в краката им бе гола и черна, без нито едно стръкче трева.

На втората снимка се виждаше морава с поникнала трева, а жената държеше бебе в ръцете си. Същите усмивки, същата грейнала от слънцето фасада. Мъжът бе заменил униформата с панталон от някаква изкуствена материя и бяла риза с къси ръкави. Жената бе заменила роклята на цветя с тънък пуловер и панталон с дължина седем осми. Бебето бе увито в пелени чак до лицето, което изглеждаше бледо и размазано.

Третата снимка показваше семейството приблизително осем години по-късно. Декоративните растения зад тях скриваха половината фасада. Тревата в краката им бе гъста и тучна. Мъжът бе напълнял в талията и наедрял в раменете. Косата му бе сресана назад. Личеше си, че е започнала да оредява. Жената изгледаше по-красива от преди, но уморена по начина, характерен за всички жени по снимките от петдесетте години.

Осемгодишното момиченце, застанало отпред, несъмнено бе Мария Шевик. Нещо в овала на лицето ѝ и в открития ѝ поглед издаваше, че е тя. Тя беше пораснала, а родителите ѝ първо бяха остарели, после починали и накрая тя бе наследила къщата. Така предположи Ричър. Догадката му бе потвърдена от следващата редица снимки. Вече в избелели цветове, но направени на същото място. На същата морава. Пред същата стена. Явно това се бе превърнало в нещо като традиция. Първата показваше двайсетинагодишната Мария Шевик, застанала до далеч по-слабия и строен господин Шевик, който също бе на двайсет и няколко. Лицата им бяха млади, с леко изострени от светлосенките черти, но усмивките им бяха широки и щастливи.