Дълга тъмна нощ

— Какво?

— Господин Прада?

— Коя сте вие?

— От полицията. Ще ми отворите ли?

— Казах ви вече, Джейкъб не е тук. Събудихте ме.

— Ще повторя, господин Прада, аз съм от полицията. Отворете.

Дълга пауза, след която ключалката на вратата избръмча и Балард я отвори. Отново огледа улицата за подкреплението и отново не видя никого. Огледа пространството зад входа. Имаше пощенски кутии и празен рафт най-отдолу за неприбраните вестници и изхвърлените листовки. Балард взе един от тях и го подпъхна под вратата, за да я остави отворена за подкреплението, когато и ако дойдеше. Влезе и докато чакаше асансьора, отново провери по ровъра къде са. Този път Мънроу я увери, че колата пътува към нея.

Качи се с асансьора на третия етаж. Навътре в коридора, от дясната страна, имаше отворена врата, пред която стоеше мъж. Беше по копринено долнище на пижама. Дребен, но мускулест, с черна коса.

— Господин Прада? — попита тя.

— Да — потвърди мъжът. — Да приключваме възможно най-бързо, искам да спя.

— Извинявам се, че ви досаждам, но от Джейкъб Кейди продължава да няма следа. Изтекоха двайсет и четири часа и сега това се превърна в криминално разследване.

— Криминално? Какво криминално има в това някой да преспи при някого?

— Не смятаме, че случаят е такъв. Може ли да отстъпите назад в апартамента си, за да вляза?

Прада направи крачка назад и Балард го последва вътре. Продължаваше да го преценява. Беше под метър и седемдесет и под шейсет килограма. Беше ясно, че не крие оръжие. Тя остави вратата отворена и Прада не пропусна да забележи това и каза:

— Бихте ли затворили, ако обичате.

— Не, нека я оставим отворена — настоя Балард. — Изисква се по процедура.

— Няма значение. Огледайте се… Не е тук. Само побързайте, моля ви!

— Ще опитам.

Балард влезе в дневната и я огледа. Апартаментът бе красиво обзаведен в модернистичен стил: „изпрано“ дюшеме, диван и столове без странични облегалки, стъклена масичка за кафе. Всичко бе внимателно съчетано като за снимка в списание. В съседната дневна се виждаше квадратна маса с лъскави метални крака и съответстващи столове. На стената зад нея висеше картина в рамка 3x2 метра, представляваща черни щрихи на бял фон.

Прада разпери ръце, сякаш за да докаже твърдението си, че Кейди не е тук.

— Доволна ли сте?

— Защо не ми покажете и спалните?

— Питам се дали имате заповед за извършване на обиск…

— Не и при проверка по заявка от службата за социално подпомагане. Смисълът е, че ако господин Кейди е наранен или се нуждае от помощ, първо трябва да го намерим, нали?

— Е, добре, само че търсите на неправилното място.

— Мога ли да видя спалните?

Прада я разведе из апартамента и както бе очаквала, нямаше и следа от Джейкъб Кейди. Тя извади минифенерчето от джоба си и го използва, за да огледа дрешника в спалнята, която Прада каза, че била на Кейди. Той беше пълен с дрехи, а на един от рафтовете имаше празен куфар. Балард отстъпи крачка назад и забеляза, че леглото е безукорно оправено и в него не е спал никой.