Немското дете [bg]

За момент двамата мъже проведоха безмълвна битка за власт.

Петер пръв отмести поглед.

– Напредваме. Привлякохме нови членове и имаме грижата всички ние, стари и нови, да сме готови за обиколки, при които да разпространяваме посланието си сред евентуален електорат на възможно най-обширна територия.

– Добре – кратко изрече Франс. – А какво става с регистрацията на партията? Направена ли е вече? Ами бюлетините?

– Всичко е под контрол. – Петер забарабани с пръс-ти по масата, очевидно подразнен, задето е разпитван като някой ученик. Не можа да се удържи да не захапе Франс. – Е, както схващам, не си успял да опазиш старото си приятелче. Кое му беше толкова важното на тоя старец, та реши, че си струва да го закриляш? Хората говорят по този повод, да знаеш. Поставят под въпрос лоялността ти.

Франс се изправи и се втренчи гневно в Петер. Вернер Хермансон, който седеше от другата страна на Франс, го хвана за рамото.

– Не го слушай, Франс. А ти, Петер, се успокой, по дяволите. Това е нелепо. Трябва да планираме дейността си, а не да си подхвърляме гадости един на друг. Хайде сега, стиснете си ръцете.

Вернер погледна първо Петер, а после и Франс. Ако не се броеше Франс, той бе най-дългогодишният член на „Приятели на Швеция“ и най-отдавна познаваше Франс. В тази ситуация беше повече загрижен за Петер, отколкото за Франс. Беше виждал на какво е способен Франс.

За момент цареше осезаемо напрежение. После Франс си седна на мястото.

– С риск да се повторя, отново ще приканя да се върнем към дневния ред. Някакви възражения? Има ли други странични теми, с които можем да си губим времето? Е? – Той се втренчи в членовете на борда, докато те отклониха погледи. После продължи: – Изглежда, че нещата си застават по местата. Да продължим ли в такъв случай по въпросите, които ще застъпим в партийната платформа? Слушах какво имат да кажат хората в града и ми се струва, че този път ще можем да си спечелим място в общинския съвет. На гражданите им е ясно колко лекомислено подхождат националното правителство и окръжната управа към делата с имигрантите. Виждат как службите им са отнемани от чужденци, как общинските финанси се изяждат от социални придобивки за хора, които не са шведи. Шири се недоволство по повод това как се решават нещата на местно ниво и тъкмо него трябва да използваме ние.

Мобилният телефон на Франс иззвъня пронизително от джоба на панталоните му.

– По дяволите. Простете, забравих да го изключа. Само секунда. – Извади телефона и погледна дисплея. Разпозна номера. Беше на домашния телефон на Аксел. Изключи мобилния си телефон, без да отговори. – Извинете. Добре, докъде бяхме стигнали? А, да. Имаме фантастичната възможност да се възползваме от невежеството, което този град демонстрира по отношение на проблема с бежанците.

Франс продължи да говори, а всички около масата го слушаха внимателно. Ала неговите собствени мисли препускаха в съвсем различна посока.

Решението да избяга от часа по математика беше лесно. Ако съществуваше един предмет, на който дори не си правеше труда да присъства, това беше математиката. Имаше нещо в цифрите и всички сложнотии, свързани с тях, което караше кожата му да настръхва. Просто нищо не можеше да схване. Мозъкът му се превръщаше на пюре, щом се опиташе да събира или изважда. И за какво изобщо му беше нужна аритметиката? Нямаше да стане финансист или нещо също толкова скучно от този род, така че само би си губил времето да седи и да се поти.